"Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите."
Никос Казандзакис
Когато през 2012 година ми казаха, че имам метастази няма да скрия, че започнах трескаво да мисля за себе си, за семейството си и най-вече за детето си. Тогава синът ми беше на 2 години и 6 месеца.
От една страна ужаса, че ще умра на 38 години, от друга шока, че няма да мога да се порадвам на дълго чаканото си дете ме, връхлетяха със страшна сила. Завладя ме безгранично отчаяние. Стоях и се питах, ако Господ иска да умра защо просто не ме довърши бързо, а трябва да ме оставя да се мъча в очакване на края.
Но изминаха първите дни, седмици, месеци и аз започнах да разбирам защо.
Започнах химиотерапия. Беше толкова тежка, че дори хора, които принципно не ме харесват особено, започнаха да се държат мило с мен. Съжаляваха ме. Не е най-приятното нещо, което може да ти се случи. В този период можех да си приказвам каквото ми падне и да изпадам в каквито си пожелая състояния. Никой не смееше да се сърди. В погледа на всички виждах думите: "Тя има рак, дай да я изтърпим, не знаем колко ѝ остава".
Продължих да работя. Колегите ми продължиха да ме глезят. Имаше моменти, в които мислех, че няма да мога да продължа. Двоумях се между избора да напусна студиото или да припадна в ефир.
Един слънчев ден химиотерапията свърши. С детето ми измислихме песен. Скачахме по леглото и крещяхме, че химиотерапията си е отишла.
Отиде си, но дойде лъчетерапията, след нея дойдоха още вливки в продължение на година, междувремено „захапах“ хормоналните лекарства за цели 10 години, после не знам.
Някъде там във времето разбрах отговорите на много въпроси, които съм си задавала. След като спрях да се питам Защо, Кога и Как, всичко си дойде на мястото.
Видях живота си. Сблъсках се с най-големите си страхове, изправих се пред най-големите предизвикателства, оцених големите подаръци, които съдбата ни предлага стига да имаме очи да ги видим.
Разбрах и смисъла от това, че всеки един от нас е част от едно по-голямо цяло и че не е най-важното кога аз ще умра, а кога нещо принципно ще се роди. Защото всички умираме, но не всички се раждаме.
Мислено аз се родих отново и разбрах, че единственият начин да спася себе си се състои в това, да се боря да спася другите.
Създадох Фондация Една от 8, защото съм дълбоко убедена, че другите също като мен заслужават да живеят, заслужават да срещнат приятел.
Инвестирах огромни средства, време и усилия да създам нещо добро. Вярвам, че успях. Жените, които идват в нашата фондация имат нужда от нас, но не си дават сметка колко много аз се нуждая от тях.
Над 95 % от приятелите ми в момента са били или са с диагноза рак. Аз се разпознавам в техните страхове и радости, чувствам ги емоционално близки.
Затова днес мога да кажа на хората, които някога са ме съжалявали, недейте! Моята диагноза осмисли живота ми, отвори сетивата ми, даде ми посока и най-вече една благородна мисия.
Благодарение на „рака“ аз запазих своята чувствителност към хората и света. И разбрах, че е имало смисъл да се родя.
