Ще ви разкажем една история. За болест, която прави хората по-добри. За здрави хора, които се преструват на болни, за да помогнат.

За смелостта на една жена, която решава, че чрез болестта си ще открие живота – не само за себе си, но и за всички, които са като нея.

Жената е Биляна Савова, арт директор на сп. Ева, болестта е множествена склероза, а за кампанията, която доказва, че всъщност сме добри и искаме да помагаме, ще разберете по-долу.

Множествената склероза е болест на младите хора. Засяга способността на нервните клетки на главния и гръбначния мозък да комуникират помежду си.

Това води до нарушения в зрението, ходенето, усещането за допир, невъзможност за преглъщане, намаляване на познавателната способност и редица други физически и психически нарушения.

Лечение не е открито, но с правилна терапия, храна и движение състоянието на болните от множествена склероза може да се поддържа относително стабилно.

Един от големите проблеми на болните от множествена склероза, както и на всички, които по една или друга причина не могат да ходят, е невъзможността да се придвижват нормално из града.

Трябва да намерят брод между паркиралите коли, разбитите тротоари и неудобните рампи, само за да стигнат до автобус, в който просто няма как да се качат, защото е висок.

А когато не можеш да се движиш и да правиш всички онези неща, които си обичал преди да се разболееш, е трудно да поддръжаш висок дух.

Не ти остава нищо друго, освен да се предадеш на болестта и да почнеш да страдаш. А това не е живот.

Жената, която може да говори за всичко това от първо лице, е Биляна Савова. Поставят й диагнозата множествена склероза през 2008, когато е на 40 години.

Но няма да говорим за „болест“, „страдание“ и инвалидност. Защото такива няма. Според самата Биляна, всеки сам решава как да приеме диагнозата, която чува.

Или се взимаш в ръце и започваш да действаш по промяна на живота си, който те е довел до това състояние, или се потапяш в болката, страданието, ТЕЛК и (само)съжалението.

Ще говорим за желанието на Биляна да промени нещата – заради себе си и заради всички останали, които са с МС.

И промяната започва от буквите МС. За нея вече не означават Множествена склероза, а Мога Сам.

Прави сайт, в който говори за методите, с които е направила така, че да няма изобщо пристъпи на МС през последните три години. Повече ще научите тук.

Прави и кампания „Ден на колела“, в която дееспособни хора прекарват 24 часа в инвалидна количка, опитвайки се да изпълняват ежедневните си задължения.

Че е трудно да се движиш с инвалидна количка в София, е ясно на всички. Или поне на майките с бебешки колички, които срещат същите препятсвия.

Това, което е по-важно от инфраструктурата обаче, е реакцията на хората, когато видят инвалид на улицата. Помагат ли? Заобикалят ли го отдалече?

Разказът на Владина Цекова, която прекара 24 часа в инвалидна количка, ще ви върне доверието в хората.

И ще ви накара да искате да помогнете и вие. С какво – можете да разберете тук >>>

Владина: "4 май - на колела от площад " Славейков" до кв. "Стрелбище". Сама в количката на предизвикателството... и помощта на дори хора.

Дупки по улиците почти навсякъде, клатещи се плочки, липса на снижени тротоарни бордюри. Парадокси и безумия- от едната страна няма ниски подстъпи, от другата страна през улицата - има. Като всяко нещо у нас- правено недоправено.. Нищо!

Това да е проблемът. Важното е да вървим напред. Ръцете ми се умориха твърде бързо да въртят колелетата.

Имам ръкавици, но те не спират болката. Докато стигна до дома си, тялото вече ме болеше. Кръст, гръб, ръце, дупето- всичко по равно ме боли. Сега пиша лежейки.

Помогнаха ми добри хора. Първо - моята приятелка Руми. Грижа като на майка към дъщеря, а тя е по- малка от мен. Изпрати ме с тревога. По пътя за НДК ми помогна едно момче, което откликна на молбата ми да ме закара до следващия тротоар. Пламен от Ямбол.

Работи като софтуерен специалист и живее тук в София. Говорим си. За него бе три пъти по- трудно по улиците. Търсеше местата за по- леко минаване и бе така търпелив.

Закара ме чак до пазара "Иван Вазов". С перипетии. Имахме неблагоразумието да влезем в подлеза зад НДК- от "Фритьоф Нансен" към "Черни връх".

Помогна му в пренасянето надолу по стълбите Константин- случайно минаващо момче.

Носеха ме надолу, а аз заплаках. Имаше някакви улеи встрани на стълбите, но те явно бяха предназначени само за майки с колички. Моята количка не се побра в коловоза на безумно сложените улеи.

В подлеза- тегаво. Друго момче предложи помощта си да ме качат горе, но НЕ БИ. Никак не стана.

Продължихме да търсим други стълби. Пламен търпеливо търсеше брод. Пред следващите стълби беше страшно. Никакъв лъч надежда за изкачване. Добре че се появиха две момчета с девойка. Помогнаха.

Дружно хванаха количката, естествено с мен в нея и я понесоха по стълбите нагоре. Аз съм 58 кг. Количката - не знам колко е. На междинната площадка пред останалите стълби момчетата си починаха. Пак заплаках. Благодарих им и ги прегърнах. Продължихме с Пламен. Помолих да се кача на такси, а той не пожела. Бе решил да ме закара.

От Сити центъра в Лозенец поехме по трамвайната линия,защото нямаше къде да се движим. Стъмни се. Вървим и си говорим.

Не, той върви и си говорим. Аз се возя. В нито един момент не му казах,че съм в експеримент и че съм здрава. Мислех си много по пътя за това.

Едно момче прави добро,мислейки си ,че съм болна, а аз се возя. Загорча ми, но нямаше как да му кажа. Влязох в лъжа, без да искам. Остава само удовлетворението в мен,че съм предизвикала едно момче да направи добро и то прие това с радост. Пламене, добро момче си ти.

Възпитали са те прекрасно твоите родители. Да ги прегърнеш от мен. Добрините ще ти се преумножат. Знам го. От "Иван Вазов" продължих сама към" Стрелбище".

Това ми бяха най- трудните метри на колела. Вече не обвинявах строшените плочки и неравните тротоари, дупките и кофти паркираните автомобили.

Движех се бавно и разстояние от 500 метра изминах за половин час. Получих помощ от един англичанин.

Спря в тъмницата и предложи помощ, защото ме видя неподвижна насред улицата пред една от познатите ни гърбици на пътя. Не можех да я преодолея. Нямах сили.

Още едни ангели на пътя срещнах точно пред дома ми. Помогнаха ми да изкача високия бордюр на тротоара ,за да стигна до входа на блока.

Асансьорът не бе проблем много много. Проблем е,че толкова много хора в колички изживяват препятствията всеки ден и се отказват да живеят,защото е трудно. А е трудно, защото не е лесно.

Толкоз за днес. Утре предизвикателството продължава. Дано ме вземат в трамвая с количката. Ще видим.