- Иванчооо, прибирай сеее!
- Защо, мамо, да не би да съм гладен?
- Не - студено ти е!

Случвало ли ви се е да ви кажат, че не знаете какво искате? Случвало ли се е да са прави? При мен - да.
Случвало ми се е да се паникьосам, защото не мога да реша важни неща (като например къде да кандидатствам); да не смея да кажа "не", защото това е решение, което води до противопоставяне; и автоматично да замълча в някакви ситуации, когато е трябвало да говоря, защото някак си ми липсва старшинство.

Способността да вземаш решения може да е вродена, но закърнява, ако не се упражнява редовно. А като последователно убеждаваме детето, че е твърде малко да решава какво е добро за него, то свиква "мама да знае по-добре". Или татко. Или учителката. 

Възрастните знаят по-добре от теб кога си гладен (и те гонят с лъжицата, ако не си),дали ти е студено (и те гонят с шала, дебелото яке и пр.), дали да продължиш да ходиш на хор, въпреки че си се разочаровал (като се хванеш на хорото, ще играеш докрай), какво ще ти е полезно да учиш (ами каквото е залегнало в учебната програма, тук не родителите са виновни :)) и какво ли не още. 

А ми се струва, че способността да решаваш за себе си трябва да се упражнява всеки ден, всеки ден. Пет-шест годишното дете е напълно в състояние да реши какво да облече (като го осведомите за прогнозата), кога да яде (но може да кажете, че е бон тон да седне с вас на масата), какво дребно сладко нещо, не много вредно и скъпо, да вземете покрай другите покупки (ако правилото е само едно, ще го научите да степенува желанията си), както и да дава разнообразни предложения, които можете да приемете, ако са разумни, а ако не са - да му обясните защо.

Освен че тренира способността за вземане на решения, този подход, струва ми се, зачита достойнството на детето и го кара да чувства, че и то е някой, а не безгласна буква. Което от своя страна намалява нивото на проявите на "гражданско неподчинение" у дома :)