Оценките са неделима част от живота на всеки ученик. Те са изпитана форма на контрол в училище и в семейството, а и са стимул за развитие и усъвършенстване.
Нека си представим, че отново сме втори клас. Едно малко усмихнато момиченце-отличничка. Учителката постоянно ни хвали пред родителите, поздравява ни и за заслугите в час и прилежно написаното домашно.
Имаме 6 по всичко. Почти по всичко освен по математика. Бележникът е „скучен“: отгоре до долу шестици и тук- там по някоя петичка.
Изведнъж пада гръм от ясно небе. Между многото шестици цъфва една тройка. И то не по какво да е, а по математика.
Разтревоженото дете носи бележника на мама за подпис. Мама току що се е върнала от работа, боли я глава и иска да си почине. Като вижда тройката, тя се разкрещява и наказва момиченцето за цяла вечер. „Без математика от тебе няма да излезе човек! Нали виждаш, че баща ти взема добра заплата, защото винаги е бил добър в точните науки и умее да си прави добре сметката! От утре тръгваш на частни уроци!“
Тези изречения мигновено насаждат лоши мисли в главата на детето, които понякога то дълго време не осъзнава.
„Майка ми няма да ме обича, ако не съм добра по математика.“
„Ако не стана инженер, няма да просперирам в живота.“
„За да бъда щастлива, трябва от всички да получавам оценка Отличен 6.“
„За да съм спокойна, трябва всичко в живота ми да бъде перфектно, като в скучен бележник.“
Постоянният стремеж към високи оценки поражда ниска самооценка у всяко дете. Не само у слабия ученик.
Защото рано или късно на отличника също му пишат двойка, но за съжаление не в училище, а на едно по-сериозно място – на работа, в семейството или в отношенията с партньора.
Да получиш двойка е напълно нормален процес на израстване, който метафорично се повтаря през целия живот.
След време когато отличничката има дете, и то се връща от училище разплакано:
„Мамо, виж, нарисувах тази рисунка съвсем сам и учителят въобще не я погледна.“ Майката вижда квадратното корабче на листа и казва: „Ами ето защо имаш 3.“
Проблемът с оценките идва от това, че те много рядко са адекватни.
Говорим си за...
Не може да накарате дете, което е гениален математик, да напише също толкова гениално съчинение по литература. Но той отново получава шестица, защото с тройка няма да го приемат в университета.
Там отново може един преподавател да хареса работата му, а друг да каже, че е за боклука.
Децата са различни. Не може техните способности да се вместват в една проста скала от 6 до 2. Няма как да се избегне някой да бъде недооценен, а друг да получи шестица незаслужено.
И учителите са хора, и те могат да пропуснат да отбележат някоя правописна грешка в есето или да пишат двойка на някого, под влияние на лични проблеми.
След като хората не са безгрешни, защо образователната система да изисква от учениците да са съвършени?
Оценките несъзнателно влияят на нашите избори по един разрушителен начин:
"Винаги съм бил добър по математика и информатика, затова реших да уча програмиране. Работата обаче не ме прави щастлив."
"Страх ме е да науча чужд език. В училище имах двойки по английски."
Много често учениците със слаби оценки стават завършени и успешни личности, защото са наясно със своите несъвършенства и работят усърдно за постигане на мечтите си. Те никога не се страхуват да опитат отново. Неслучайно се шегуваме, че „ тази година класът ще се събира в яхтата на двойкаджията“.
Ученици, които са получавали всякакви оценки са по-подготвени за реалния живот. Защото там нищо не е перфектно.
Студенти, които от рано започват работа, за сметка на оценките, умеят по-добре да разпределят времето си и свикват по-бързо с обикновените „неща от живота“. Отличникът се превръща в перфекционист, който се води само по чуждото мнение и мечтае животът му да е копие на неговата студентска книжка. Той има подчертан страх от провал:
Здраве-Отличен 6
Работа- Отличен 6
Семейство- Отличен 6
Забавления и хобита- Отличен 6
В едно училище- мечта няма да има оценки. Ще има само Да и Не. Ако получиш Не, отиваш на поправка. Но този път няма да се казва“ поправка“, а просто „Нов опит“.
Автор: Ирина Митева
