Да се поставим сега на мястото на ученика, получаващ първата си двойка. Досега той се е чувствал общо взето равен на останалите от класа; е, може да пише възгрозничко, обаче плюе най-далеч и може да си мърда ушите.

Ако в учебната програма бяха залегнали други предмети, например гореизброените или бакуганология, със сигурност щеше да бъде първенец на класа. Е, пълно щастие няма. Някой ден ще овладее и калиграфията.

Почва втори клас. Отначало на всички им пишат шестици. Малко по малко обаче оценките стават най-разнообразни и тези, които имат четворки и петици, почват да драпат да наваксат изгубения престиж. Няма значение какво точно се учи, няма да се излагаме сега я! Нашият човек обаче получава първата си двойка; би могъл да въздъхне философски, че явно не му е ден, ако вкъщи не му бяха спретнали огромен скандал тип "аз се претрепвам от работа, а ТИ!".

След ревове и сополи на другия ден пак е на училище. Гледа малко накриво учителя, заради когото го е сполетяло всичко това. Все пак дава му шанс да поправи грешката си. Старае се и наистина успява да се справи мааалко по-добре от предния път. Тъй като обаче още е под средното ниво за класа, не получава похвала, а пак е сгълчан, че е на опашката; ако има късмет, този път оценка няма да му пишат.
Малко по малко нашият приятел започва да се спича преди всяка задача, защото всеки погрешен ход с химикала означава поредната каша - я ще му се карат, я ще му спрат филмчетата, я друго нещо. Това чувство стои между него и задачата като невидима преграда; той не чува какво му говори учителят, а "я посмей само да сбъркаш".

И понеже не греши само този, който нищо не прави, тъкмо така и постъпва. Все по-често изключва, когато чува неприятния дует учител/родители, и въобще не стига до предмета. В същото време със сигурност е чул епитети за себе си - "мързелив", "двойкаджия", "слаб ученик", "тъпак" (регистърът варира в зависимост от говорещия).
Децата (пък и само те ли) лесно се съгласяват с подобни епитети и влизат в роля. Скоро той приема, че това е ролята му в класа - отначало на глупака, после - като захитрее малко - на саботьора, който се опитва да провали часовете, в които сам той се чувства провален.

Когато повече деца се чувстват така - а това често се случва - те започват да си отмъщават на учителя и неговите любимци, като се специализират в разни видове разрушително поведение. В гимназията е абсолютно възможно да има учители, които се боят да влизат в този клас. Ученикът най-сетне е възвърнал силата си - смачквайки реципрочно учителя и затваряйки си възможността да научи нещо в часовете му.

Да не говорим какви са изводите, които ще си направи за адекватното поведение спрямо авторитетите. А защо е необходимо това?

Защо е нужно още малкият ученик да бъде заклеймяван, порицаван, наказван за грешките си? Толкова ли е трудно вместо ниската оценка родителят да чуе (или получи в писмен вид) няколко реда какво не е успяло да направи детето и как те могат да му помогнат да се научи? Напр. "Иван още среща трудности със събирането на числа до 100. Обяснете му още веднъж как точно се прехвърлят десетиците".

Един пример от ежедневието: как се научихте да карате колело? Спомнете си първия път, когато се качихте на велосипеда. Как бихте се почувствали, ако целият клас ви гледаше, а учителят ви пишеше оценка, която да занесете на родителите си?Не знам за вас, но аз още нямаше да съм овладяла велосипедната мистерия.