Велина Томова
Интернет е пълен с комикси, които рисуват живота „преди“ и „след“ децата.
До един момент е смешно. Виждаш, че умората, изтощението и разхвърляните навсякъде играчки са реалност не само в твоя дом, но и в дома на много други хора по света.
Припознаваш се, защото като родител знаеш, че гледането на деца е сериозна работа.
Но след 335-я пореден път, в който родител започне да се оплаква с илюстрации от децата си, става малко горчиво.
Особено като видиш коментарите отдолу. „Радвам се, че нямам деца“, „Ето за това никога няма да имам деца“, „Толкова се радвам, че реших да нямам никога деца“, „Това няма никога да си го причиня“ и т.н…
Те, горките читатели, не знаят, че авторите на подобни историйки спестяват по-голямата част от истината.
Че им представят само една малка част от реалността, от която никой родител не иска да избяга.
А тя е, че единствено с децата можеш да изпиташ безгранична и безусловна любов. Че можеш да издържиш неща, за които не си предполагал, че си способен. Че ставаш безсмъртен още в мига, в който разбереш, че ще ставаш родител.
Че се осмисля всичко, което си научил и преживял до този момент, защото ще има на кого да го дадеш.
И че започваш да живееш отново. Можеш да поправиш грешките на родителите си, да преживееш неща, за които в детството само си си мечтал, смееш се до сълзи и нямаш ден, в който да ти е скучно.
Не говорят, нито пък рисуват сънените прегръдки, затичалото се към теб дете след края на работния ден на прага на градината, не описват гордостта, която изпитваш когато хвалят детето ти- многократно по-силна от гордостта, която изпитваш за собствените си успехи.
Спестяват всичко онова, заради което си заслужава да си "причиниш ужаса", наречен родителство. Защото това е най-трудното, но и най-възнаграждаващото нещо на света. Каквото и да ви говорят.
Децата са прекалено ценни, за да ги изкарваме чудовища.
Моето семейство е моята крепост
