Не знам дали това е само български феномен или просто често срещана грешка на много родители по цял свят.
Аз самата не съм родител, а просто наблюдател на една проста ситуация, която ме накара да се замисля доколко някои остарели методи са адекватни на съвременния начин на живот.
Edna майка и детето ѝ чакат на опашка за легализиране на документи. Майката разговаря на висок глас с друга жена на опашката. Тя няма за какво друго да говори, освен за дъщеря си.
„Детето“ е завършило престижна специалност в Ливан и в момента се дипломира отново в български университет.
В момента работи на високоплатена позиция в офис, защото „говори френски като французойка“ и взема N-лева заплата.
В Ливан било рай и хората били много богати.
Докато трае монологът на майката, „детето“, което по всяка вероятност е на около 25 години, стои встрани, с ръце отзад, и гледа към пода като наказано.
Когато идва техният ред, майката крещи нещо на жената зад бюрото, а девойката седи послушно на едно столче встрани.
Изпитах съчувствие към това „дете“. Колкото и да е интелигентно и способно, докато се крие зад полата на майка си, никога няма да поеме живота си в свои ръце.
По всяка вероятност ще разчита на майка си за всяка лесна или трудна ситуация: от това какво да яде днес, до намирането на подходящ мъж.
По всяка вероятност, майката вече е докарала принца в бял мерцедес.
И със сигурност е горд родител, който дава всичко за детето си и очаква то да е щастливо.
Момичето не изглеждаше доволно, нито благодарно.
Не знам как може да бъде щастлив един човек, който никога не може да поеме инициатива.
Всеки път, когато иска да направи нещо сам, някой да му каже: „Недей, ще сгрешиш. Аз знам по-добре от теб как да го направя.“
И постепенно, в името на добрите отношения, опитите за самостоятелност затихват все повече.
Детето заема позицията на наблюдател, докато майка му „върти конците“ и живее неговия живот, като често пренебрегва своя.
В даден момент, тази майка ще си заскубе косите: „Аз какво правих, то какво излезе. Две висши образования, и работа, и мъж, и какво повече иска? Как може поне малко да не ми е благодарна?“
В желанието да предпазят детето от грешки, много майки „поемат кормилото“ и забравят да го пуснат, дори когато „детето“ вече е на 40 години.
Те възприемат грешката еднозначно, като неправилно действие, което винаги довежда до нещо лошо.
Те целят максимално да удовлетворят материалните нужди на децата си, като си мислят, че щастието се простира само до там.
Пренебрегвайки своя живот, в името не детето, те си мислят, че няма за какво да живеят, щом то порасне.
И така се вкопчват в него до гроб. Когато в даден момент в живота на детето настъпи криза, те обвиняват външни фактори като Господ, държавата, управлението, мъжете, жените, работодателите, или самото отроче, за това, че е неблагодарно за грижите на мама.
Основна роля на родителите е да научат детето да управлява живота си и да взема само своите решения.
Никой не се е родил научен и не може да избегне грешката.
Ако не се научим от малки да рискуваме и да грешим, трудните ситуации в зряла възраст лесно ще ни сломяват.
„И на 50 години да станеш, ти винаги си оставаш моето дете.“
Ако една майка остави дъщеря си сама да се научи, не означава, че не я обича. Напротив, това е висше проявление на любовта. Защото, каквото и да избере тя, майка ѝ ще я подкрепи.
Не казвам, че родителите не трябва да помагат на децата си, а да ги научат да разчитат на себе си и да си вярват.
Надявам се, че съвременният родител е вече далеч от остарялата идея за „златната клетка“ и учи детето си от малко да бъде откривател, и че пътят към успеха никога не е гладък и отъпкан.
Автор: Ирина Митева
Прочетете още:
Как се разпознава българската майка
