Когато децата пораснат, но не се изнасят (или как да съжителстваме в мир с новите възрастни)

13.03.2019 13:00

„Малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми“, казва нашият народ.

А какво правим с възрастните деца? Когато са навършили 18, вече ходят на работа или учат, но продължаваме да живеем заедно у дома в една трудна симбиоза?

Всяка възраст изисква налагането на различни правила и пълнолетието на децата ни не прави изключение.

Първо трябва да свикнете с мисълта, че децата ви вече са големи хора. Да, вие сте ги родили, вие сте ги отгледали, дали сте им всичко, което сте могли, но те са отделни личности.

Вероятно ще живеят по начин, по който вие не одобрявате и това е нормално. Вероятно ще изберат път и партньор в живота си, които вие може и да не харесате и това също е нормално. С времето трябва да свикнем да мислим за децата си не като за наше продължение, а като за близки познати.

Да, нечувано е, сякаш ви карам да се отречете от децата си, но отделянето от родителите е от изключителна важност за нормалното психическо развитие на всеки човек. А все пак искаме най-доброто за децата си, нали.

След като приемете мисълта, че децата ви са големи хора, колкото и малки да ви се струват те на 18, 19 или 20 години, трябва да определите новите правила за живот в къщата.

Ако децата имат вече собствени доходи, може би трябва да дават своята част за битовите разходи.

Ако още следват и не работят, трябва да определите бюджет, който можете да им отпускате и да не се превръщате в денонощна машина за пари.

Ще идват ли гости по всяко време на деня или ще определите дни, в които жилището ще е на разположение на младите, а вие ще сте някъде на почивка?

Как ще разпределяме бюджета за храна?

Вероятно тези въпроси ще ви се сторят едва ли не скандални. Сякаш става дума за договореност между непознати съквартиранти.

Да, за нашите семейни традиции такова разпределение на отговорностите не е прието и рядко се обсъжда открито.

Но реално всеки родител мълчаливо чака детето му само да се „сети“, че трябва да дава своя принос в семейния бюджет, че не може да се прибира когато си иска без да се обади, само с обяснението „голям съм и ще правя каквото си искам“.

Именно тези недоизяснени отношения между двете страни превръщат съвместното съжителство в поредица от скандали, тихо презрение и огромно огорчение.

Десетки пъти сме ставали свидетели на родители, които работят до изнемога дори и на преклонна възраст, само и само да могат да дават пари на децата си. Те, от своя страна, свикнали на лесното, не проявяват никаква инициатива за намиране на работа и за поемане на отговорност за собствения си живот.

Но една такава конфигурация – на вечно даващия родител и детето-консуматор осакатява и двете поколение.

След 20 интензивни години на дететоглеждане, всеки човек има право отново да помисли и да се погрижи за себе си. Да разполага с бюджета и жилището си, да се отдаде на нещата, които обича, да продължи да се развива.

Децата, от своя страна, имат право на самостоятелност и взимане на решения по своя си начин, дори когато все още спят в детската си стая.

Затова този разговор за отговорностите е толкова важен.

Изберете подходящ момент – малко след 18-я рожден ден или на годишнината от сватбата, отидете семейно някъде за уикенда и дайте на детето си да разбере, че вече го смятате за голям човек.

Определете заедно правилата на съжителстване, като се приготвите и на отстъпки от ваша страна.

Постарайте се да не поучавате, а да изслушвате и да уважавате мнението на човека срещу вас.

Имате, разбира се, пълно право да кажете кое от поведението на детето ви не ви харесва, с което може да се примирате и кое категорично отказвате да приемете.

Ако не можете да постигнете консенсус по нито един въпрос, може би е добре да стимулирате детето си да потърси свое жилище и да поеме изцяло отговорност за живота си.

Не да го изгоните, а да го подкрепите в желанието му да взима само решенията и да носи отговорност за последствията.