Опашката се вие още от 9 сутринта, въпреки че някои от чакащите ще влязат в десет, други чак в един следобед. Не точно се вие, по-скоро седи по дупе на пода, подпира стената, бъбри си, измисля дяволии, виси отвън по прозорците, бута се кой ще влезе първи, а думкането от външната страна на вратата така или иначе няма да спре в следващите пет часа. Да се твърди, че напливът за това училище е голям, би било твърде меко казано, разказва Елена Друмева от TimeHeroes.
Една от причините е, че на място като това децата просто нямат друго интересно за правене. Втората причина е, че в игралната класна стая на Мама Джил и Сейди е суперяко. Влизаме ли?
Някои правила
Нека се разберем от самото начало – никаква агресия. Ако налиташ да се биеш, сори, днес ще трябва да си тръгнеш. Ела пак друг ден и започни на чисто. Това правило на практика се явява малко излишно тук, защото почти никога не се е нарушавало. „Ако трябва да съм честна,” повдига вежди Мама Джил, „поведението на децата в този лагер е просто фантастично в сравнение със занималнята ми в Англия.”
Второ правило – играчките не напускат класната стая. Ето това вече си е сериозно и се въвежда след като едно момиченце в началото всеки ден си тръгвало с всичко, което човек с нейните габарити може да скрие под дрехите. И съвсем не била единствената. И съвсем не бива да бъде винена. Правилата за оцеляване рязко се променят, когато бягаш от собствения си дом, а в ушите ти свистят куршуми. От тези ранни дни е останал ритуалът на излизане всеки да бъде „претърсван” – вече само на шега.
Трето и ключово понятие – за някои хора тази класна стая няма да влезе дори под черта в определението за „училище”. Вярно, има си карта на света, букви, цифри, книжки и купища други образователни материали. Но никой никога няма да накара децата да ги използват, освен ако те самите не пожелаят. Изненада – материалите се ползват доста усилено. Наравно с лака за нокти, плейстейшъна, принцеските рокли, куклите, автомобилчетата и динозаврите.
|| Прочетете още: Какво искат родителите за децата си ||
Изиграй това
Най-важна в тази класна стая е играта. Всеки, който идва тук – в понеделник, сряда и петък – получава по един час да прави каквото си иска, стига да спазва първите две правила. „Имали сме деца, на които ужасът е просто изписан на личицата им. И шест месеца по-късно – от него няма и следа. И за мен, и за Сейди това е много по-важно от преподаването на география, химия или каквото и да е,” казва Мама Джил. „Децата имат нужда да бъдат деца. А точно това, с войната зад гърба им и несигурността за живота нататък, е последното, което дори най-добрите родители са в състояние да им дадат в момента. Те са жадни да учат – и още как! – но на първо място искахме да им създадем пространство, където да могат да се отпуснат и да се освободят от страха и напрежението в игра.”
|| Прочетете още: За яхтата на двойкаджията ||
Естествено, в дървената къщичка се разиграват и бурни семейни драми, и изискани чаени партита, сръчни домакини въртят тенджери и парцали, а Катуун не се отделя от бебето си. В ролята на бащата, иска ли питане, е Дилда – едно от най-популярните момчета в училище. Трябва да се запознаеш с него, наистина, обаче той ще влезе в последната сесия.
Последно правило – когато след свободната игра Сейди води урок по английски, всички първо разтребват стаята (за три минути, честно!), сядат в кръг с нея и за 30 минути кротуват и пазят тишина. Освен ако не изпълняват с пълен глас „Щом щастлив си и го знаеш / плесни с ръце / тропни с крака / и се завърти…”
Запознай се с Мама Джил и Сейди
Към края на 2013-а Джил Класби е току-що пенсионирала се детска учителка от Кеймбридж, строежът на къщата ѝ в съседното на Харманли село Брягово е най-сетне завършен, а животът сред природата, в мир и спокойствие, е току на върха на пръстите ѝ. В този момент в кадъра на всички световни новини и точно пред очите ѝ влиза първата бежанска вълна от Сирия. „Свих с колата и влязох в лагера. Можеш ли да обърнеш гръб в ситуация като тази? Не мисля.”
В първите дни и месеци Джил, като брънка от цялата мрежа доброволци, се опитва да осигури просто най-належащото. Година по-късно, когато децата вече имат обувки на краката си, тя успява да издейства и класна стая в новопостроената в лагера сграда. Оттогава е Мама Джил. Тази, при която тичаш да се гушнеш и която, под секрет, позволява някои дребни провинения да ти се разминат (освен ако Сейди не я хване).
|| Прочетете още: Град, забранен за бебета ||
Сейди е наскоро дипломирана учителка в началния курс и е безкомпромисна с правилата. „Нарича се последователност, мамо!” Което не значи, че на нея също не ѝ трябва половин час, за да стигне до тоалетната в другия край на коридора – защото на всяка крачка я пресреща хлапе за гушване.
Преди да се стигне до това положение, Сейди преподава на Острова, в училище, в което повечето деца идват от проблемни семейства – родители в затвора, домашно насилие и други екстри. „Вече си бях дала сметка, че традиционната образователна система не е моето място, защото в нея по никакъв начин не можех да отговоря на истинските нужди на децата. Много повече се вълнувах от разрешаването на емоционалните и социалните им проблеми, отколкото от учебния план. Бях решила, че трябва да опитам нещо различно. И когато видях какво прави майка ми тук – просто останах.”
Опитите за осигуряване на финансови средства за оборудване на класната стая чрез държавни институции и хуманитарни организации удрят на камък, обаче от строежа на къщата, за щастие, им е останал предостатъчно дървен материал. За нула време Сейди и баща ѝ сковават уютна къщичка с готварска печка и кухненски плот, замък с островърхи кули и сандъци за съкровищата. Джил ушива весели пердета от парчета чаршафи и юргани, подарени от бежанците за училището, и оформя мек кът за търкаляне и четене. Ръководството на лагера добавя малко столове, от УНИЦЕФ за късмет пристига пакет образователни материали, а една дама от Англия научава за Мама Джил от репортаж на BBC и изпраща голямо дарение с играчки.
|| Прочетете още: Четири храни за гениалност на детето ви ||
Останалото купуват сами, въпреки че вече им е ясно, че с училището в живота им не им остават опции да подхванат каквото и да било бизнес начинание, от което да се издържат занапред. И на 1 декември 2014 отварят врати. Класната стая днес попълва постоянно изчерпващите се запаси от материали изцяло благодарение на познати и непознати добри сърца от Англия, Полша и България.
Секретна мисия
Игралното училище посещават около 200 от почти 500-те деца в лагера, в момента почти изцяло кюрди от северната част на Сирия. Разпределени са в три възрастови групи (4-7, 8-11 и 12-14 години), като всеки може да прекара в класната стая час и половина на ден според окачения на вратата график – освен в края на деня, когато пускат филм и около екрана се накачулват всички, които пожелаят. За протокола – Том и Джери и Спондж Боб са номер едно. Графикът се спазва наистина строго, въпреки че не е лесно. „Ако са изпуснали сесията за тяхната възрастова група, някои майки щипят децата си по бузите, за да се зачервят и да им излязат сълзи, така че аз да видя как детенцето плаче, защото не го пускам,” казва Сейди.
|| Прочетете още: Спукана гума - семеен празник ||
А причината за това „коравосърдечие”, продължава тя, е че в тяхната култура е прието по-големите момичета да поемат грижата за всички свои многобройни братчета и сестричета. „И те наистина имат силна връзка, която в много отношения е страхотна и безценна. Но понякога тази непрекъсната грижа идва в повече. Затова разделихме групите – за да имат тези „майки” малко свое време, в което да са просто деца. В някои случаи дори ги издърпваме и за повече – като помощник-учители.”
Помощник-учител Дилишан е на 12. Целия си живот се е грижила неотлъчно за 13-годишния си брат, който е в количка, и за още няколко по-малки деца. От войната Дилишан има лоши изгаряния по врата и ръката, които никой в момента не лекува. Мама Джил я е водила на преглед и е намерила болница достатъчно близо до Харманли, в която могат да проведат терапия. Само че нейните родители, както повечето бежанци в този лагер, просто не искат да имат нищо общо с България.
Това е мнение, което ще чуем още няколко пъти, по различни поводи, както от Джил и Сейди, така и от Лидия – учителка доброволка като тях, която води часове по български и английски за възрастни в съседна стая. „По същата причина нито едно от децата в нашето училище не е празнувало рожден ден откакто е тук,” казва Сейди. „Всички знаят – ще празнуваме, когато стигнем в Германия.” Животът им тук е предварително зачеркната бележка под линия. Но това наистина е друга история.
|| Прочетете още: На майките им се събра прекалено много ||
Децата на войната
Ако ей така минаваш и надзърнеш през прозореца на класната стая – деца като деца. Понеже днес е денят от месеца за чиста проба забавление (т.е. гримовете са извадени на масата), дамите се гримират и разгримирват, изправят си бретоните с преса, пробват рокли на принцеси и през пет минути някой дърпа Сейди да го фотографира. Иначе масата се ползва за низане на гривни и гердани, рисуване, апликации, изработване на фигурки от домашен пластилин и, ако може, повече неща, които да отнесеш „вкъщи” за мама.
Мама Джил и Сейди не говорят езика на своите ученици (въпреки че Сейди напоследък напредва много стабилно, заради гаджето си, който е сириец, също бежанец). „Ако знаете само колко много ми се иска да мога да си говоря свободно с децата,” казва Сейди. „Не толкова за да мога аз да им говоря или да ги разпитвам, а за да мога да ги слушам и разбирам. За мен това е същността на работата с деца – да чуваш какво ти казват и да улавяш между редовете притесненията, напрежението, страховете. За да можеш да ги преведеш през тях.”
|| Прочетете още: Три хубави занимания за деца ||
Щом щастлив си и го знаеш…
Дайре известява края на времето за свободна игра. Всички 40-ина момчета и момичета от последната за деня група сядат в кръг на земята. Сейди започва да произнася поред името на всяко дете, като на всяка сричка пляска с ръце. Всички подемат заедно с нея, в непрекъснат ритъм, ето така: Сил-ва! Мо-ха-мед! Ра-шид! Ка-туун! Ла-лиз! Иб-ра-хим! Ро-ан! Представи си милионен стадион да скандира „We will / we will / rock you!” и горе-долу ще се доближиш до заряда на кръгчето. Децата просто се поздравяват и казват добре дошли на новите.
Пет минути до края. Започва последна песен. Всички се усмихват. Едно от децата запява „Щом щастлив си и го знаеш…”, с нечленоразделни звуци, обаче с пълно гърло. И никой, ама никой, в кръгчето не вижда нищо необикновено в това.
Текст: Елена Друмева
Фотография: Илиян Ружин
