Мисия невъзможна ли е пълноценното родителство? Могат ли съвременните майки и татковци да общуват с отрочетата си, без да ги ощетяват откъм детски емоции и волни игри, като същевременно им дават всичко от себе си, така че малчуганите да се развиват в областта, в която са най-добри?
Родителите в днешното забързано време са заети, подложени на постоянен стрес и обикновено се прибират уморени вкъщи, точно когато потомците им се нуждаят най-много от тяхното внимание. Никой и нищо не може да замести общуването между родителите и децата. Така се създават не само характерите на децата, но и се градят мостовете между поколенията.
Погрешно е схващането, че родителят трябва да осигури само подслон, храна и адекватни грижи, когато детето се разболее. Без да се омаловажават тези фактори, възрастните е добре да познават как функционира детският мозък и какви са истинските желания на малчуганите. А какви да бъдат реакциите, когато детето или тийнейджърът изпаднат в емоционална криза или са депресирани?
Нека надникнем в бездната на детските умове, за да си обясним някои техни реакции. Знаем, че човешкият мозък е разделен на ляво (отговорно за логиката) и дясно (отговорно за емоциите) полукълбо. При децата по-развито е дясното полукълбо, откъдето идва и надмощието на емоционалните изблици, които възрастните понякога отказват да разберат и приемат. Но тогава уж загриженият родител върви срещу естественото състояние на детската психика.
Освен това, мозъкът се разделя на горен и долен дял. Долният работи за първичните реакции, а горният за духовното и чувствата. Ако по-висшият горен дял често остава блокиран, вследствие от силни емоции, детето реагира първично и инстинктивно. Родителите трябва да знаят, че пълното развитие на горния духовен дял приключва около 18-20 година, т.е. когато и организмът е съзрял.
За да помогне на по-емоционалното или по-агресивно дете, възрастният трябва да се опита да го научи то да познава реакциите си. Ако на малчугана се покаже как да заменя импулсивните реакции с осмисляне на някоя конкретна случка, резултатът може да е изненадващ. Според психолозите обаче, повечето родители не могат или не искат да боравят с житейските умения на възрастни и опитни хора. От друга страна, много често родителите повтарят модела на възпитание, който самите те са получили и са склонни да неглижират дори критични ситуации. "Мен едно време майка ми или баща ми..." е началото на "извинение", към което нерядко се прибягва дори от съвременните млади родители.
Важно е да не се натъртва на отрицателните черти и постъпки на малкия пакостник, защото той ще свикне, че е "черната овца" и закодирано в съзнанието му, това поведение може да остане за цял живот. Детето не бива да се идентифицира само с определени свои черти, а да се насърчава създаването на нагласа и настроение, така че самото то да е способно да изяви други свои качества.
Да си родител не е лесна работа. Да отглеждаш и възпитаваш едно малко човече не е занимание за свободното време между вечерята вкъщи и целувката за лека нощ. Да имаш дете е най-важната отговорност и елементарното познание за функционирането на неговия собствен ум може да е от полза дори за най-заетия родител.
