Докато украсяват класната стая по повод Деня на влюбените, Св. Валентин, четвъртокласник се обърна към учителката си и я попита „Госпожо, Вие имате ли си Валентин?” Това не е сцена от комедиен филм, а реална случка. Учителката е младата Илияна Хинова.

Тя е от онези млади хора, които сякаш са си поставили за цел да помагат на околните. Още докато е студентка, е доброволец в подпомагането на интеграцията на деца, настанени в институции. 

Въпреки че е от Габрово и е завършила бакалавър Психология, а след това завършва и магистратура по Социална психология от Великотърновския университет, сега мисията й я отвежда на съвсем друго място: Разград. Далече от родния й град, тя е възпитател в основно училище „Иван Сергеевич Тургенев“ в град Разград на 18 „чаровни четвъртокласници”, както самата тя ги нарича.

Може да прочетете нейната история по-надолу, а ако усетите вдъхновение да се присъедините към мисията на „Заедно в час” – може да кандидатствате до 10 април на zaednovchas.bg.

Не забравяйте, че над 40% от 15-годишните български ученици са функционално неграмотни, т.е. не могат да приложат на практика това, което четат в учебниците или чуват в класните стаи. Първата добра новина е, че това има как да се промени. Организацията „Заедно в час” набира и подготвя учители, които след това попадат в най-различни кътчета на страната, за да преподават в различни училища. Те са хора с кауза, готови да се борят за бъдещето на България, а именно – децата.

Какво е да живееш и работиш на ново място, далеч от вкъщи?

Спомням си, че когато за първи път ми се обадиха от екипа с въпроса: „Как ти се струва Разград?“, първата ми мисъл беше „Разград – това не беше ли доста далеч?“ Ще излъжа, ако кажа, че не беше предизвикателство за мен да се преместя в Разград от родния си град Габрово и да открия, че тази част на България е почти напълно изолирана откъм транспортни връзки с останалите градове, но постепенно започнах да свиквам с идеята. Градът е малък и спокоен, а децата са много будни и отворени към всичко ново, което бе едно от най-важните неща за мен, когато започвах работата си с тях. Няма да крия, че толкова много промени за толкова кратък период от време са едно наистина голямо предизвикателство, но когато си поставиш за цел да виждаш хубавото около себе си, разбираш, че светът е такъв какъвто е и от теб зависи как ще го възприемеш.

Как ти помага екипът от “Заедно в час” по време на работа? Чувстваш ли се по-сигурна с тях "зад гърба си"?

Преди да стана част от общността на „Заедно в час“, вярвах, че съм по-способна като „самостоятелен играч“. Истината е, че усещането, че си подкрепен, че има и други, които се вълнуват от това, от което се вълнуваш и ти; и други, които правят това, което правиш и ти, е изключително зареждащо и стимулиращо. Обменям опит и идеи със своите колеги от другите региони, работя по съвместни проекти с колегите, с които сме в Разград и всеки ден преоткривам смисъла на Аристотеловото твърдение, че „цялото е по-голямо от сумата на неговите части“. Знам, че има и други, които вярват в подобни на моите истини, и това ми дава увереност да продължавам напред!

Разкажи нещо любопитно от класната стая: смешна случка, необичаен въпрос на ученик?

Всеки ден с тях е приключение и всеки ден излиза по нещо ново. Често пъти се замислям да ходя на училище със специална тетрадка за „бисери“, които да си събирам от тях. Но опитвайки се да отсея най-запомнящите се, мисля че си имам топ три на най-запомнящите се за момента ситуации. Преди няколко седмици получих ръчно изработена от класа картичка, в която ми обясняваха колко много се радват, че работим заедно и колко са щастливи с мен, но това, което най-много ме впечатли беше финалът: „Вие, макар и да сте млада, сте ни като родна майка и ние сме едно голямо семейство!“

Беше изключително мило и една наистина висока оценка за усилията ми да ги направя една сплотена общност. Другата случка беше от средата на февруари, когато докато правехме украса за Свети Валентин, едно от децата ме попита: „Госпожо, Вие имате ли си Валентин?“ Наистина са любопитни понякога.

И последната изключително интересна за мен ситуация бе един въпрос, на който ми беше доста трудно да отговоря, защото самата аз не се бях замисляла: „Ако всички хора сме произлезли от Адам и Ева, значи ли това, че всички по света сме роднини?“ Има въпроси и предизвикателства, за които един учител просто няма как да бъде подготвен, но именно те според мен са онова, което прави работата на преподавателите толкова динамична.

Би ли продължила да преподаваш и в бъдеще?

Напоследък все по-често ми се случва да си задавам този въпрос. Определено преподавателската работа е творческа и предизвикателна, динамична и вдъхновяваща, което със сигурност покрива една голяма част от критериите ми за бъдеща професионална реализация. Това, което ме кара да се замислям в момента, е вътрешното чувство, че има още много неща, които трябва да науча и преживея, за да бъда наистина качествен преподавател и да имам още повече и по-ценни уроци, които да предам на своите ученици.

Вярвам, че дори и след края на програмата да не вляза веднага отново в класната стая, ще остана свързана с идеята за преподаване и един ден със сигурност ще се върна именно към тази професия.

Как реши да станеш част от „Заедно в час” и какво ти дава опитът в класната стая?

Решението ми да стана част от екипа на „Заедно в час“ беше по-скоро спонтанно. Прочетох информацията на сайта, почувствах каузата и идеите на организацията близки до себе си и реших, че бих могла да опитам. По онова време, когато кандидатствах също работех като учителка, но в една частна Академия и под малко по-различна форма. Истината е, че опитът в класната стая, който получавам всекидневно през последните шест месеца, ме промени страшно много.

Започнах да обръщам внимание на неща, които преди съм приемала за даденост-като това как изглеждам, как жестикулирам, как говоря, и осъзнах, че всеки ден съм пример за осемнадесет любопитни чифта очи, които попиват от мен освен нещата по уроците и всяко от изброените неща. За себе си започнах да ставам по-уверена да стоя и говоря пред аудитория, научих се да бъда по-търпелива и да оставям място да се порадвам на малките неща – най-важният урок, на който моите ученици ме учат всеки ден.

Всъщност преподаването е едно взаимно трансформиращо действие, както за учениците, така и за учителя и смятам, че каквото и да постигнем в края на учебната година, всички ние ще напуснем класната стая променени и пораснали.