Беше шеф на Агенцията за инвестиции, с кое от този период се гордееш най-много?
Периодът, в който работех в БАИ, беше един от най-трудните по отношение на преките чуждестранни инвестиции в цял свят – ако преди кризата имаше много свободен капитал и инвеститорите с удоволствие влагаха пари в относително рискови проекти в развиващи се икономики, то след 2009 изведнъж всички започнаха обратния процес – да прибират пари към фирмата-майка. Затова съм щастлив, че въпреки сложната международна обстановка, някои от големите чужди компании в сферата на аутсоринга и на производството стъпиха в България за пръв път, или увеличиха значително дейността си.
Естествено съм далеч от мисълта, че това се е дължало точно на мен или на Агенцията за инвестиции, но все пак правехме каквото зависеше от нас. Помня как една декемврийска сутрин се возихме в автобус 111 с вицепрезидента на голяма американска компания, който искаше да види как точно ще стигат до работа бъдещите служители на фирмата. За същата фирма, помня как една сутрин имахме среща с хората, които вземаха решение в коя държава да отворят бъдещия си офис. Беше рано, примерно към 7 – 7:30 и в Агенцията още нямаше хора, така че аз направих кафе на гостите. Чух ги да коментират, че от трите държави между които избират, за пръв път им се е случило шеф на държавна агенция лично да им направи кафе. Не знам дали ми се отрази добре на собствената репутация, но определено бяха много добронамерени към България след това.
Също така, в БАИ успяхме за пръв път да направим рекламна кампания в някои от най-големите световни печатни бизнес медии – аз живях доста години в чужбина и винаги ми е правило впечатление как доста по-малки държави от нас успяват да се позиционират на „картата” на инвеститорите, докато нас дори не са ни и чували. Затова съм много щастлив, че успяхме поне за няколко месеца да привлечем внимание към България – дори още си пазя един брой на The Economist, където нашата реклама на цяла страница е до най-четената статия за седмицата, според статистиката която ни изпратиха.
Ако не беше станал това, което си, какво щеше да работиш?
Много добър въпрос, въпреки че, ако трябва да съм честен, аз дори не знам след като съм станал това, което съм, какво ще работя след няколко години. Изучаването на бизнес специалности, на теория, дава възможност да работиш в администрацията на всичко от болница до банка – и на мен до ден днешен ми е интересно да работя на проектен принцип, където за няколко месеца да се „потопя” в някакъв проблем, а след като е решен, да се захвана с някаква друга фирма и индустрия.
Предполагам че ако не се бях върнал в България в края на 2009, щях да работя за някаква голяма корпорация в Западна Европа. След няколко години в чужди университети и кариера в консултантска фирма, човек започва да вярва в корпоративната култура и в това, че кариера там е единственият начин за успех. Тук, за добро или лошо, не е така – повечето ми „успели” познати са развили собствен бизнес, а повечето корпорации ползват България за производствена база или за обслужване на офисите си по други държави, така че рядко има нужда от специфична стратегия за нашата държава. Съответно дори в големите чужди фирми у на няма особена нужда от хора с опит в корпоративните стратегии и MBA от Харвард. Но в централните офиси на тези фирми е друг въпрос – там точно тези качества помагат за кариерно развитие. А може би щях да съм намерил някакъв интересен startup в Лондон или Сан Франциско и да съм се преместил там, кой знае…
Какво научи в училище и какво не успя да научиш там?
След една бакалавърска степен и две магистратури в три различни университета и в три държави, като че ли прекарах доста години в учене, но все още ми е трудно да обобщя какво точно съм научил. Може би най-важният урок е, че независимо колко си прочел, нищо не може да замести критичното мислене и дискусията – поне в социалните науки. Бизнесът не е математика и това, че някой професор те е накарал да назубриш някакъв материал как „Кока-Кола” са направили нещо в Бразилия и са успели, изобщо не значи, че това е приложимо у нас. Ако човек престане да приема учебниците като Светото писание, а като блокчета „строителен материал” с които да може да „построи” нещо в зависимост от конкретната ситуация – тогава училището би могло да бъде наистина полезно.
Университетите, в които учих, имаха доста различен подход към образованието, което също ми беше много полезно. Например, в Лондон се разчиташе много на индивидуалната подготовка – знаехме, че след три месеца трябва да направим двучасова презентация за авиоиндустрията пред панел експерти и преподаватели от университета, даваха ни една карта за Британската библиотека и можеше веднъж на седмица-две да се видим с някой професор за общи коментари по доклада, който подготвяме, но като цяло от самите студенти зависеше кой какво прави и как си планира времето. В Харвард имахме по 2-3 казуса за четене всеки ден и почти нямахме допълнителен учебен материал, но пък за сметка на това за всеки казус бяха необходими два-три часа на ден за мислене, а на следващия ден се обсъждаше с целия клас, където почти цялото „учене” се състоеше от 90 минутна дискусия, в която ролята на професора беше да „напътства” посоката на разговора.
Не успях да науча много неща, дори чисто в академичен план. Като бях дете мислех, че като прочетеш много книги и общо-взето ще знаеш всичко на този свят. Докато учех открих, че огромна част от нещата, които уча, просто не ми остават в главата и че „всичкото познание” на света е доста по-голямо от детските ми представи. Не успях и да науча точно какво искам да правя „когато порасна”. Може би навремето е било малко по-лесно – казвали са „ти смяташ и рисуваш добре, значи трябва да станеш архитект” и си излизал с някаква „мисия” в живота. Аз тайничко се надявах, че след всичкото учене ще ми се изясни с какво трябва да се занимавам, но не се получи точно така.
Колко е годишния ти доход? Колко пари се печелят, работейки в този бизнес...
По принцип, управлението на фондове е един от най-доходоносните бизнеси. Преди кризата се говореше за „2 и 20”, т.е. мениджърите на даден фонд получаваха годишно 2% от средствата, които управляват и 20% от печалбата на фонда. Когато се разпореждаш с десетки и стотици милиони, тези суми биха могли да са значителни.
Аз не искам да казвам колко е годишният ми доход, доколкото някои хора ще решат, че се хваля, а други – естествено – ще кажат „Ама аз правя много повече”. Съпоставено с натоварването и отговорностите на тази работа, изкарвам много добри пари, а с оглед на това, че част от приходите ще дойдат след продажбата на инвестиционните дялове, то може ситуацията да стане още по-добра след няколко години.
Каква е разликата между твоята професия и всяка друга професия?
Аз мисля, че всяка професия е особена, сама по себе си. Как може да се каже каква е разликата между майстора на дюнери и таксиметровия шофьор, например – доколкото почти всичко е различно? Специфично за моята професия е, че без да си директно част от някоя индустрия трябва да прецениш кой бизнес може да донесе пари и кой – не, да опиташ да помогнеш за подобряването на дадена фирма, без да се бъркаш прекалено много в дейността на предприемачите и да опиташ да балансираш между интересите на много хора с доста противоречиви виждания. Но то това, като че ли, не е специфично само за инвестиционната дейност.
Кога за последен път си каза "Обичам си работата"?
В интерес на истината – днес. Имах среща с екип предприемачи, които имаха много интересна идея за развитие на бизнес и се замислих колко съм щастлив да мога да се срещам с подобни хора и да правя това, което правя.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
