Всеки, който живее или често преминава по булевард "Александър Стамболийски" в София, добре знае коя е Муци. Това е Edna жена, която наричаме луда и която обикаля тротоарите страховито гримирана. Обикновено е боса, дори в големия студ.
Муци някога е била обикновено човешко същество, имала е любим, имала е дом. Сега буди присмех, снизхождение и жал.
От време на време специализираните органи, бдящи за доброто ни психично състояние, прибират тази "невменяема" жена в някой от столичните диспансери за рутинен "преглед". Когато спре да си взима хапчетата, тя става малко по-активна и понякога започва да повишава тон за ужас на останалите граждани.
В такива моменти пристига линейка и без много, много да му мислят, санитарите натоварват Муци като чувал с картофи, за да я откарат към настоящото ѝ "вкъщи".
Докато липсва по булеварда, всичко е някак сиво. През последните години всички ние с готовност търсим цветното в ненормалността. Язвителността към онези, които "не са в час" за нас е сякаш по-оправдана, забавляваме се за тяхна сметка като с играчки, които могат да се движат сами. Не навиваме пружина, не сменяме батерията и нямаме нужда от дистанционно в ръцете си, за да ни бъде интересно.
Муци смята, че Жерар Филип е неин любовник. Той я чака в някакво кафене в Монако. Тя непрекъснато страда, че не може да се организира навреме, за да замине при него. Мисли ме за пилот от гражданската авиация и ме нарича Сашо. За нея аз съм Сашо, който може да я откара със самолет при нейния любим. Обещава ми, че ако спечели от тотото, ще ме заведе в Египет, за да видя пирамидите…
Когато Муци я няма, на мен ми е откровено тъжно.
Лудостта на другите е мерило за нашата собствена нормалност.
Не е нужно задължително да клечиш като пиле в роман на Уилям Уортън, за да се смириш и да станеш по-добър в намерението си да помогнеш с каквото можеш. Купувам на Муци кафе, черпя я с цигари, а тя ми се отблагодарява с неотменна беззъба усмивка. Усмивка, която радва сто пъти повече от всяка друга.
Някога тази жена е била акушерка. Помагала е на много други жени да станат майки. В нейните ръце за пръв път са проплакали стотици деца, а родилките са ѝ се усмихвали от душа за това, което всъщност е било нейна професия. По длъжностна характеристика Муци е отговаряла за живота на много човешки същества.
Имала е мъж, имала е един нормален живот, защото всички подобни обстоятелства ние по презумпция приемаме за нормални.
Сега тя няма име, има единствено прякора си. Нарицателно за невменяемост. Обръщение към живата играчка, която забавлява. И докато ние се заблуждаваме, че сме добре, тъй като не сме като нея, животът ни продължава своя ритъм по навик и сме доволни, че на нас това не ни се е случило и че няма как да ни се случи.
Напоследък не виждам Муци наоколо. Явно пак са я прибрали за известно време и то в разгара на лятото – точно, когато можеше да шляпа боса, да се усмихва и сърдечно да споделя как Жерар ѝ праща картички, докато я очаква в Монако. С очите съм виждал една такава картичка с неговия лик, вероятно купена преди много години от някое стрелбище.
Харесва ми да бъда пилот. Прекрасно е да управляваш самолети. Сашо е име, с което трябва да се гордее всеки авиатор. Вероятно и аз съм луд, но ми се ще Муци да не престава да вярва, че именно аз съм човекът, който ще я закара при нейния любим. Там, в Монако, където той ще я прегърне в черно-белия си филм, от който и на мен няма да ми се ще да си тръгна.
Казват, че любовта е сляпа, а лудостта е нейният водач. Лудостта е другото ни аз, което не се нуждае от обувки, вчесана коса и очаквани думи. Свобода, която винаги може да ни отведе там, където и с когото можем да бъдем истински щастливи.
