Така е озаглавен романът на Мехмед Джорал за гениалния архитект Коджа Мимар Синан, построил многобройните си великолепни творения във времето на трима султани: Сюлейман Великолепни, Селим Втори и Мурад Трети.
Ние, българите, имаме основания да се гордеем с това, че е твърде голяма вероятността този талантлив и благороден строител да е наш сънародник.
За неговата националност, като за автора на “Илиада”, спорят гърци, българи и арменци. В гениалния си строеж на “Селимие джамия” в Одрин, на една от колоните ѝ Синан е оставил своя автограф – наведено надолу лале, което, казват, напомня, че името му е “Лалю”, а цветът е надолу, защото означава ината на характера му.
Няма съмнение, че е православен християнин. Това самият Синан го подчертава в автобиографията си, написана в стихове. Силно затрогващ е собственият му разказ пред биографа му Саи за неговата съдба на еничар, взет от родното си място – село Аърнас, област Кайсери в Мала Азия, където населението е българско, помюсюлманчено още по време селджукския султанат.
Той е отделен от родители и близки и възпитан като верен и силен защитник на Османската империя. В края на дълголетния си живот (роден е през 1489 г. , а си отива в 1588 г. на навършени 99 години) строителят се изповядва пред Саи, който записва автобиографията му, написва и книга за построените от него сгради.
Заглавието на романа и сюжетът му наподобяват източните приказки – разкази в разкази. Много символика има в строежите му, което също е източна традиция. Те са окъпани във външна и вътрешна светлина и името на невероятния строител живее в тях. Много вълнуващи са моментите, когато Синан споделя как са били определяни момчетата за еничарския корпус – най-силната султанска армия.
Физическият и умствен цвят от голямата и многонационална империя съставял ядрото на тази елитна войска. Йосиф, прекръстен после на Синан, синът на зидаря Христодулос и съпругата му Анна, приема от Изтока най-добрите знания от древните философи, от учението на Платон, математиката на Хорезми, геометрията на Евклид…
Става страстен почитател и колекционер на ценни старинни ръкописни книги, израства като опитен строителен инженер в еничарския корпус, строи много и различни укрепления, пътища, мостове, акведукти.
На 50-годишна възраст е назначен за главен султански архитект и до края на живота си построява повече от 400 религиозни и обществени сгради.
И днес те събират възторга на милиони граждани от цял свят. Сред тях са величествените джамии и комплексите към тях в Истанбул, както и в Одрин, и в други градове на Османската империя: в Будапеща, в Хърватия…
В центъра на София са строежите на Синан – джамията “Баня баши” и Черната джамия (защото минарето ѝ е облицовано с черен витошки гранит) с името “Коджа дервиш Мехмед паша”, която след Освобождението ни е преустроена в християнската църква “Св. Седмочисленици”.
В пределна зряла възраст архитектът безумно се влюбва в султанската щерка Михримах, чието име означава слънце и луна. Красивата и платоническа любов на Синан е въплътена в невероятната хубост на строежите, поръчани от нея или посветени на нея, а той признава: “Моето слънце залязва и изгрява луната”.
Този израз има и друг смисъл, защото той е роден в деня на пролетното равноденствие. Там, в джамията на Михримах, след нейната ненавременна смърт, спира да бие сърцето на големия архитект.
Остават великите му творения, неподвластни на времето и природните катаклизми, защото устояват на многобройни и силни земни трусове, издигат се внушително и повтарят думите на Синан, изречени за джамията “Сюлеймание”: “Докато свят светува, все ще съществува!”
Романът е нова книга на издателство “Унискорп”.
Автор: Петра Ташева