В средата на август поредната порция апетитен хумор от Джерал Даръл бе "сервирана" на родния книжен пазар. Става дума за книгата „Филе от камбала“ на британския писател, естествоизпитател и природозащитник Даръл.

„Филе от камбала“ (в превод на Павел Петков) е безценна колекция разкази, които ще ви понесат първо към Корфу, където целокупното Дарълово семейство спретва на майка си незабравим рожден ден, после към Камерун, където канените за вечеря гости ще бъдат, меко казано, изненадани от доста неканени.

А в кроткия морски курорт Борнмът на английското крайбрежие ще се срещнете с очарователната Урсула, царицата на светските гафове.

За автора
Джералд Даръл (1925-1995) е уважаван в цял свят писател и естествоизпитател, роден в Индия, известен като основател на Джърсейския тръст за защита на дивите животни (впоследствие наречен на негово име) и на Джърсейската зоологическа градина.

След първата си експедиция в Африка през 1947 г. той посещава Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар, участва и в телевизионни предавания, в които споделя преживяванията си в Австралия и Нова Зеландия. Даръл създава двайсетина книги, постигнали грандиозен успех заради тънкото му чувство за хумор.

Предлагаме ви и кратък откъс от книгата:

Дори за стандартите на Корфу лятото се оказа прекалено дълго и горещо. От няколко месеца не бе падала и капка дъжд. От изгрев до залез слънцето жареше свирепо от излъсканото до блясък небе. Всичко изсъхна и изгоря, а жегата просто задушаваше. От наша гледна точка лятото бе преминало доста изтощително. С характерната си щедрост Лари беше поканил на гости голям брой от своите приятели – все хора на изкуството. Те пристигнаха на такива тълпи, че мама се принуди да наеме две допълнителни помощнички. Тя прекарваше повечето време в огромната мрачна подземна кухня, като сновеше между няколкото готварски печки, за да може да приготви достатъчно храна за тази армия драматурзи, поети, писатели и художници. Когато и последната група най-после си тръгна, всички се разположихме на верандата да си починем пред чаша чай с лед, загледани към тихото лазурно море.

– Слава богу, че всичко свърши – въздъхна мама, като отпи от чая и намести очилата си. – Лари, миличък, много ми се иска да не каниш всички тези хора. Ужасно е изтощително.

– Нямаше да е толкова изтощително, ако беше организирала всичко както трябва – отвърна Лари. – Пък и те имаха желание да ти помогнат.

Мама го изгледа свирепо.

– Можеш ли да си представиш как цялата тази тълпа ми помага в кухнята? – попита тя. – Сякаш не беше достатъчно непоносимо по време на хранене, какво остава да ми се пречкат и там. Не. Искам да прекарам остатъка от лятото на тишина и спокойствие. Не ми се прави нищо. Напълно съм изтощена.

– Е, никой не те кара да правиш каквото и да е – отбеляза Лари.

– Сигурен ли си, че не си поканил още някого? – попита мама.

– Не мога да се сетя за никого – отвърна небрежно Лари.

– Защото, ако дойдат, ще се наложи да отседнат в хотел – заяви мама. – Писна ми.

– Не разбирам защо си толкова наострена – каза раздразнено Лари. – Според мен бяха много приятни хора.

– Нали не ти се е налагало да им готвиш... – отвърна мама. – Само при вида на тази кухня вече ми се повдига. Иска ми се да отида някъде, да избягам от всичко.

– Прекрасна идея! – възкликна Лари.

– Кое?

– Да избягаме от всичко.

– Къде да избягаме? – попита подозрително мама.

– Какво ще кажеш да отидем на пътешествие с лодка по крайбрежието? – предложи Лари.

– Боже господи! Ето това се казва идея! – възкликна Лесли.

– Какво чудесно хрумване! – извика Марго. – Да отидем, мамо! Сетих се! Може така да отпразнуваме рождения ти ден.

– Не знам... – несигурно каза мама. – Къде по крайбрежието?

– Ще наемем моторна лодка, ще плаваме край брега и ще спираме където ни хареса – заяви безгрижно Лари. – Ще вземем храна за няколко дни и няма да правим нищо. Само ще се разхождаме, ще се забавляваме и ще си почиваме.

– Звучи много приятно – съгласи се мама. – Спиро нали ще може да наеме лодка?

– Разбира се – кимна Лесли. – Спиро ще се погрижи за всичко.

– Е, поне ще сменим за малко обстановката – обобщи мама.

– Няма нищо по-хубаво от морския въздух, когато си изтощен – отвърна Лари. – Влива нова кръв в човека. Може да вземем и няколко приятели, които да ни забавляват с компанията си и да ни стимулират интелектуално.

– В никакъв случай – заяви мама. – Не мога да понеса повече хора.

– Нямам предвид какви да е хора – поясни Лари. – Говоря за Теодор например.

– Теодор няма да дойде – каза Марго. – Нали страда от морска болест.

– Може пък и да дойде – отвърна Лари. – А какво ще кажете за Доналд и Макс?

Мама трепна. Доналд и Макс бяха големи нейни любимци.

– Да, и те може да дойдат – съгласи се тя.

– Свен също ще се е върнал дотогава – добави Лари. – Сигурен съм, че и той ще пожелае да дойде.

– Нямам нищо против – отговори мама. – Свен е много приятен човек.

– А аз ще поканя Мактавиш – каза Лесли.

– Господи, само не този ужасен човек! – изсумтя презрително Лари.

– Не разбирам защо го наричаш ужасен човек – отвърна войнствено Лесли. – Ние непрекъснато трябва да търпим ужасните ти приятели. Защо и ти да не изтърпиш един от моите?

– Хайде, хайде, милички, не се карайте – намеси се мама успокоително. – Няма нищо лошо да поканим Мактавиш, щом толкова искаш. Но наистина не разбирам какво намираш в него, Лесли.

Стреля ужасно точно – отвърна Лесли, сякаш това обясняваше всичко.

Мога да поканя и Леонора – ентусиазира се Марго.

Стига! Престанете всички! – извика мама. – Лодката ще потъне от толкова много народ. Нали самата идея беше да отидем на пътешествие, за да няма около нас хора?

Това не са просто хора – отбеляза Лари. – Това са приятели. Разликата е огромна.

Тогава поне да не каним повече от тези, които вече споменахме. Ако трябва да приготвя достатъчно храна за три дни, и те са предостатъчни.

Когато Спиро дойде, ще го питам за лодката – каза Лесли.

Какво ще кажете да вземем хладилния сандък? – подхвърли Лари.

Мама си сложи отново очилата и се втренчи в него.

Хладилния сандък? – попита тя. – Шегуваш се, нали?

Ни най-малко – отвърна Лари. – Няма да е лошо да имаме охладени питиета, масло и тям подобни.

Лари, миличък, не говори глупости – каза мама. – Нали помниш колко беше трудно да го вкараме в къщата. Не можем да го местим.

Не разбирам защо – упорстваше Лари. – Напълно възможно е, ако използваме мозъците си.

Което обикновено означава, че ти даваш нареждания, а всички останали се трепят – каза Лесли.

Глупости – отвърна Лари. – Съвсем просто е.

Щом сме успели да го вкараме в къщата, значи, можем и да го извадим.

Въпросният хладилен сандък беше гордостта на мама. В онези дни никоя от извънградските вили в Корфу не можеше да се похвали с електричество, а керосиновите хладилници, ако въобще са били изобретени тогава, със сигурност не бяха стигнали чак до тези земи. Когато се преселихме на острова, мама реши, че не е хигиенично да живеем без хладилник. По тази причина тя направи една доста разкривена рисунка на хладилен сандък, подобен на онези, които бяха използвали по време на детството й в Индия. Връчи скицата на Спиро и го попита дали ще може да поръча някъде да й направят подобно нещо.