Здравей, аз съм...

15.11.2017 17:30

Чувам пукота и мълчанието по телефонната линия, след сигнала за свободно отеква студено в тишината. Виждаш името ми, изписано на екрана.

Усещам как протягаш ръка, но изплашено я дърпаш. Докосваш сърцето си, прокарваш издрасканите си маслени пръсти през меката си коса и се отказваш…Издишаш бавно дима от цигарата и изключваш звука на телефона..

Още от Из edna@

От кафе машината се вдига пара и рисува контур на двама влюбени в самотната тъмнина. Някога беше наша, а сега е просто кафе машина....

Отпивам от кафето и усещам как горчива отрова се разлива по вените ми и по тях тече утайка, а не кръв. Ако можеше само една глътка да ме убие, само една-едничка, и да ме спаси от безнадеждността. А коя съм? Някога бях..Аз..сега съм просто една самотна..Жена...

Прехапвам долната си устна, за да преглътна болката, която се стича по гърлото ми и преживявам горчивината, която ме облива навсякъде и пак, и пак, всеки път, отново и отново. Разнася се бързо като в документален филм за кръвоносната система.

Сега знам защо си купих онази скъпа спирала. Няма случайни неща във Вселената. Тя беше знак за проливните дъждове, предстоящи в очите ми...в сърцето ми..в душата ми..в спомените ми.

Дъжд. Дъжд. Проливен дъжд, след който няма слънце..няма бъдеще, а само кал и самота.

Чувам празнота, която ме поглъща и полепва по мен като мека паяжина, затяга се с всяка секунда, докато спира нарочно пред красивите спомени и става уж случаен наблюдател.

Прожектира всяко докосване, всеки полъх на парфюма му. Чувам смеха му. Виждам как се радва, виждам малките бръчици около прекрасните му сини очи. Грижливо съхранен е всеки поглед, всеки допир, всяка целувка, всяко нежно докосване и всеки шепот…вятърът в косите, мирисът на сол по тялото му..морето и небето в очите му…

За Бога! Нямам сили да гледам този филм отново и отново, в който знам, че смъртта ми е предизвестена.

Моля Бог да заличи мислите ми, да изтрие с гумичка чувствата ми, да ме хипнотизира, искам да изпадна в кома както в книгите, искам да се събудя с амнезия, че това НИКОГА не ми се е случвало. Няма как да се случи точно на мен.

Всичко ми е свито като юмрук на малко ядосано хлапе и усещам как сърцето ми изтласква всяка капка кръв като един неспирен диалог по между ни. То се бори, за да оцелее, а аз се надявам сълзите ми да пресъхнат като казанчето, в което съм забравила да долея зимна течност за чистачки.

Простичко да натисна бутона и водата да прекъсне своя кръговрат.

Няма надежда, защото зима е сезонът в душата ми. Пъпли като зараза по краката, ръцете, а студът се загнездва и без покана свива гнездото си. Явно ще остане…завинаги!

Чувам липсата му и изпитвам страх от неизвестното и самотата. Страх да не го срещна, да е щастлив с новото си семейство..с новият си живот..с новите си по-стойностни приятели и стара усмивка. А искам най-доброто за него..за него съм готова да дишам с един дроб, да дам живота си, да дам и последното парченце шоколад, но той да живее, той да се смее, той да диша, той да обича... да се усмихва и милва само както той може...

Студено е, по-студено от всякога, идва на приливи..вече само по залез..обгръща ме студ..студена кръв на талази пълзи и лази….

Бях всички сезони, бях неговото весело и слънчево Лято, неговата възкресяваща Пролет, неговата нежна и романтична Есен..

Зима е..

Душата ми е зима...

Оставам празна - само по спомени, със сватбените снимки, които не се побират в задния джоб на скъсаните ми дънки, с албумите пълни с Любов, с две чаши от шампанско запазили отпечатъци от сладки, меки устни и пръсти, които търсят допира преди виковете: "Горчивооо!!!"