"Затворете прозорците".
През последните километри от пътуването ни прозорците бяха отворени. Намирахме се в Националния парк Кралица Елизабет в Уганда, по пътя към Бинди.
Просто минавахме оттук.
Топлият и сух въздух на саваната беше изпълнил купето на автомобила. Не разбрах защо нашият шофьор беше притеснен, но напред по мръсния път нещо мърдаше.
Затворих прозореца, автомобилът забави ход.
От двете страни на пътя има висока кафява трева, тук там се забелязваха дървета. Идеалното скривалище за всякакви животни, като павианите например.
Намаляваме, автомобилът почти спира. Сякаш прииждат отвсякъде. Застанаха точно пред колата. Роджърс, местния шофьор, ме погледна, усмихна си се и каза: „Хапят“.
Продължихме бавно и те ни пуснаха да преминем. Взирам се в пътя, а умът ми не спира да работи.
Странно, като човек, израснал на друг континент, имам съвсем различна представа за животните и другите народи.
Израснал съм в скандинавските страни и там маймунките са сладки, хипопотамите – тромави, слоновете – доброжелателни, а комарите – леко досадни.
Дисни и лунапарковете подсилват тези заблуди откакто бях дете.
Сега, 30 години по-късно, стоя в този автомобил и виждам, че нищо не е такова, каквото си го мислех.
Бях нападнат от слон, заплашван от хипопотам и обсаждан поне няколко пъти от „сладки“ маймуни.
Така че задържахме прозорците затворени докато отминахме цялото стадо павиани.
Пътуването през парка беше прекрасно. Имаше диви животни навсякъде. Малки и големи.
Внезапно ято птици започна да се вие в кръг над едно дърво в откритата савана.
„Хм, някой е убил нещо“.
Шофьорът присви очи. Дървото е точно до пътя и се приближаваме бавно към него.
Виждам две женски лъвици да лежат на сянка. Подават се само върха на главите и ушите им. Намираме се едва на десетина метра от тях.
Подадох се от покрива на колата. С 300мм си камера мога да видя, че има нещо на дървото. Приближихме се още малко. Голям женски лъв. Току що беше яла. Вероятно импала.
Сега си почиваше, но следваше с поглед всяко наше движение.
Обърнах се и видях нещо притеснително на пътя. Двама мъже вървяха пеша и наближаваха дървото с лъвовете.
Попитах шофьора какво да правим. Той не разбра въпроса ми.
„Трябва да предупредим тези хора“. Той ме погледна и се усмихна „Няма защо, за тях не е проблем“.
„Но там има лъвове. И те ще минат покрай тях“.
Той запази пълно спокойствие: „Те минават оттук всеки ден и за тях лъвовете не са проблем“.
Изумен съм „...Безопасно ли е?“.
Роджърс се усмихна и каза „Не винаги“, запали двигателя и пътуването ни продължи.
Автор: Ларс Уитбърг
Още от Ларс:
Ларс е приятел на Edna.bg и пътешественик. Снима, пише и се вълнува от срещите с хората си по света. Още за неговите пътешествия можете да прочетете в блога муhttp://reflections.no/ и във фейсбук страницата му .