Стоят приведени вкупом като тълпа с леко изсулени рамене и хлътнали бузи. Сякаш тайно слушат нечий монолог, потънали в забвение, забравени в най-горещия сезон, очакващи следващия изгрев...
Те всъщност са oбърнали гръб на залеза.
Пътувам и гледките се редят една след друга.
Виждам поля от слънчогледи, обърнати на изток, сякаш милиони слънчеви цветя с жълти лица са погледнали в посоката на любовта и очакват изгрева, деня, случването, радостта, раждането, липсата на тъга.
Новото начало...
Приказният край на нощта...
Светлото след мрака...
Заревото, праната.
Най-мощната точка на деня.
Слънцето едва се подаде от изток и започна да изкачва поредния си небесен ден.
Новините по радиото още не бяха започнали. Едва се виждаше зората, а аз кротко пътувах по магистралата за морето.
Имах цялото време на света, за да стигна любимата каравана на къмпинг Градина.
Знаех, че нямам причина да бързам и леко натисках газта, като си тананиках бразилска машкенада.
Бях открехнала прозореца на колата, за да ме духа вятърът и се бях оставила на монотонната инерцията. Влязох в Бургас и се насочих към последната отсечка до Созопол.
Мислено предвкусвах солените емоции, които нямах търпение да изживея.
Ето че пред мен се откри и най-впечатляващата морска гледка на пътя. Обширното море и поглед към безкрая...
Пак се сетих за изминалите слънчогледи.
Зададох си отново въпроса "Защо гледат само към изгрева"?
Дали защото и те като нас, човеците, живеят в очакване на неочакваното, гледат към надеждата, искат да знаят за началото, изпълнени с любов към раждането на новия ден, отказващи да видят края на залязващото слънце...
Дали и те, като мен, се надяват тайно на най-доброто, заличаващи угасващите следи. в търсене на новото и обещаващото?
Кой знае...
Вече бях пред бариерата на къмпинга. Тя бавно се отвори, портиерът, който ме познаваше от години, ме приветства весело с "Добре дошла".
Жената от малката бакалия ми махна за поздрав. Баничарницата ухаеше на току-що направени мекици. Денят започваше обещаващо!
Паркирах зад караваната, все още всички спяха, но ми бяха оставили бележка, закачена с китка цветя: "Като дойдеш, ни събуди. Точка. Обич. Точка"
Ето че слънцето изгря и на моя небосклон. Колко е хубаво денят ти да започне с "Обич"!
Значи съм чакана, значи ме обичат, значи ме искат и нямат търпение да ме видят... Иска ми се винаги да е така и никога да не спирам да усещам обичта.
Това е може би частичка от отговора на моите мълчаливи слънчогледащи свидетели по пътя.
Вероятно такава е и идеята на слънцето за тях, което ги обиква и дарява всеки ден с най-фините си вибрации.
Обич - това се крие в началото и първия лъч.
Слънчогледът гледа слънцето и слънцето гледа слънчогледа.
Автор: Йоана Захариева - Йоко
* * *
Прочетете още:
Има съдба, която ни направлява. Има бъдеще, което ни очаква...
Аз съм тук, но не за да съсипя живота ти, а за да те въздигна
Не съм Пепеляшка, но имах своя мълчалив принц
