Мъж, деца, стабилна работа – преди броени десетилетия майките ни са се „задомявали“ на сравнително ранна възраст, а животът им е следвал установена формула. При нас обаче нещата стоят коренно различно: от случайните свалки в Tinder до фрийланс работата и купоните с приятелки, да си млада жена днес е доста по-непредвидимо (и често – хаотично) преживяване.
На теория това е супер – предполага се, че живеем в ера, в която всяка от нас може да реши дали иска да е домакиня или бизнес дама, дали търси сериозна връзка или пък неангажиращ секс. На практика обаче ситуацията се оказва доста по-заплетена. Когато вариантите са безкрайно много, как въобще разбираме дали сме взели правилното решение?
Това е феномен, който психологията нарича „умората на избора“.
Накратко казано, в еволюционен план (още от времето, когато сме живели в пещери) мозъците ни са свикнали да имат скромен брой опции – като това да решим какъв дивеч да уловим за вечеря или пък да подберем един от няколкото свободни ухажора в нашето племе. Днес обаче годината е 2023, а ние ползваме приложения, които ни позволяват да поръчаме храна от всеки ресторант в окръга (варираща от традиционна българска кухня до азиатски фюжън), или пък да изберем между хиляди непознати мъже в интернет („Георги, баскетболист, на 27 години“).
На пръв поглед това звучи примамливо, но подобно свръхизобилие от опции всъщност кара психиката ни да „прегрее“. Резултатът? Не можем да вземем решение или пък ако успеем, се съмняваме в правилността на нашия избор. Проучванията доказват, че ако дадеш на човек асортимент от две-три разновидности на даден продукт (например – шампоан) в супермаркета, той лесно ще подбере подходящия за него и ще се чувства уверен в решението си. Предоставиш ли му обаче дузина различни варианта, то той не само ще изпитва затруднения да избере, но и ще поставя под въпрос преценката си впоследствие.
Същото се отнася и за големите житейски решения.
Често не можем да се насладим на нещата, които имаме, защото сме твърде вторачени в това какво пропускаме.
Докато сме в сериозна връзка копнеем за тръпката от живота на сингъл мацка, когато сме сами пък ни се ще да имаше с кого да се сгушим. Всичко има плюсове и минуси, но ние често попадаме в капана на това да сравняваме негативите на нашата реална ситуация с плюсовете на някоя друга потенциална (без да отчитаме, че този фиктивен сценарий също би имал своите недостатъци).
Има и още нещо: като членове на общество, което предлага „от всичко по много“, усещането, че някъде там ни чака нещо по-добро, е всепоглъщащо. Да – той е добро момче, но дали не можем да намерим някой по-висок, по-умен, по-успешен? Окей – в добра форма сме, но какво ако се опитаме да отслабнем още маалко или пък си направим нова козметична процедура?
В здравословни дози стремежът към подобрение е нещо позитивно, но ако прекалим с него, той се превръща в рецепта за перманентно неудовлетворение.
Финалният удар по способността ни да се чувстваме доволни от живота си е сравнението с околните. В ерата на социалните медии, да избягаме от усещането за неадекватност е почти невъзможно: независимо дали говорим за кариерата, външността или пък любовния ни живот, ежедневно се сблъскваме с хиляди постове на наши връстнички, които привидно имат нещо по-хубаво от нашето. Щастливи сме с ваканцията си в Бургас, докато не разберем, че някоя позната почива в Бали. Въодушевено постваме кадри от свободолюбивия си начин на живот, докато не видим, че бившите ни съученички вече чакат второ или трето дете. Тук разковничето се крие не в конкретния избор, който правим, а в това, че винаги ще има и друга (потенциално „по-добра“) опция, загнездила се в съзнанието ни като неизменна въпросителна.
Има ли начин да избягаме от капана на неудовлетворението?
На първо място е важно да си дадем сметка, че да кажеш „да“ на едно нещо автоматично значи, че се отказваш от друго. Повишението на работа вероятно ще стопи свободното ни време, а мечтаната фигура сигурно ще ни коства някоя и друга порция десерт. Разбира се, на рационално равнище вече знаем това, но често подсъзнателно се самозаблуждаваме, че можем да имаме всичко едновременно. След като направим даден избор е ключово да застанем зад него напълно, приемайки всичките му недостатъци – защото такива неизбежно ще има.
С две думи: перфектен вариант няма. И е факт, че в днешно време можем да постигнем (почти) всяка една от целите си, но не и по едно и също време. Затова е нужно да решим на кой етап от живота си сме (Личностно израстване? Кариера? Сериозна връзка?) и след това смело да приоритизираме действията, свързани с него – без да изпитваме жал за всичките потенциални алтернативи, които може би пропускаме.
Иронията тук е, че ако си дадем въздух да вършим нещата едно по едно, ще стигнем далеч много по-бързо, отколкото ако припряно се стремим да правим всичко тук и сега.
Ако искаме да извървим пътя към удовлетворението, трябва и (доколкото ни е възможно) да оставим играта на „кой е по-по-най“ зад нас.
На практическо равнище, това означава да прекарваме по-малко време в безцелно скролване из социалните медии, сравнявайки нашия живот с този на познатите ни или пък на поредния Instagram инфлуенсър. Макар нормален човешки импулс, това е навик, който често ни носи повече вреди, отколкото позитиви. Дори и нечий чужд живот обективно да беше „по-добър“ от нашия (ако обективен критерий за това изобщо съществува), какво бихме спечелили от подобно съпоставяне?
Много по-конструктивно е да пренасочим тази ментална енергия в облагородяването на нашето собствено ежедневие. Освен това, рядко разполагаме с пълния контекст за живота на околните, така че е твърде вероятно и те да се сблъскват с трудности, за които не знаем.
За финал е добре да си припомним цитата на философа Сьорен Киркегор, който (перифразирано) гласи, че правилен начин да живеем няма: вместо това, от нас зависи да направим едно решение „правилно“ чак след като го вземем чрез упорит труд и позитивна нагласа.
Днес, повече от всякога, е плашещо да правим големи житейски избори, загубени в калейдоскопа от опции на 21-ви век. Но смелостта да го сторим си струва – защото в противен случай, животът ни може да остане неизпълнен като бял лист хартия.
Автор: Ралица Петрова
