„Блазе ти, имаш си момиче, ще има кой да те гледа на стари години“. Побърква ме това изречение. Сигурно го чуват всички, които са родили момичета.

Има и другото - „Добре че имаш момче, че момичетата майки не гледат, те си гледат свекървите. Момчето ще се грижи за теб докато си жива“.

Лудост. Отвратителна лудост е да гледам към малките ми сладки дечица и да мисля как ще се грижат за мен когато остарея.

Как ще ми купуват лекарства, как ще бъдат снизходителни към старческото ми слабоумие, как ще влизат с мен в банята да ме къпят, докато аз трудно си спомням коя съм, те кои са.

Не мога, не желая и нямам никакво намерение да причинявам на децата си това заробващо, затормозяващо и отвращаващо занимание да се грижат за старите си родители.

Живяла съм в къща, в която има болен възрастен човек. Бях на 15, когато баба ми се грижеше за майка си в същия дом, в който растяхме със сестра ми.

Знам колко беше тъжно, трудно и потискащо да си дете и да живееш в дом, в който витае смърт.

Когато прабаба ми си отиде, изживях най-тежката си депресия. Чехлите й останаха под леглото, а нея вече я нямаше. Баба ми – нейната дъщеря, беше съсипана и смехът вкъщи беше задълго забравен.

Едва няколко години след това взехме вкъщи другата ми прабаба, вече с деменция. Последваха нови 3 години на изпитание за всички ни, но най-вече за баба, която трябваше да се грижи и за свекърва си така, както се грижеше за майка си.

Няма да забравя миризмата и крясъците на баба. Защото възратен човек с деменция е като малко дете, което все още не може да говори.

Само че при детето нещата стават все по-лесни и то пораства пред очите ти, докато възрастният човек с деменция умира пред очите ти. Всеки ден по малко.

Баба ми посвети 10 години от живота си да се грижи за възрастни хора. Крещеше им в безсилието си да се справи с всички грижи, от които един болен човек се нуждае, а после се обвиняваше, че е лош човек. 

Отслабна и залиня сама тя. „Болна ли си или болен гледаш“, казваха приятелките й.

Не искам това за децата си. Не искам в годините, в които техните собствени деца ще са пораснали и грижите по гледането им ще са останали зад гърба ми, да им „легна на ръцете“.

Снимка: netinfo

Не искам в главите им да се блъскат спомени от времето, когато съм била младата им и активна майка с реалността на старостта.

Не искам да ме чакат да си отида, за да си отдъхнат. Не искам да крада най-хубавите години от живота, който аз съм им дала, за да го посветят на мен.

Не искам внуците ми да преминат през същото, през което минахме ние.

Уважението към възрастните не се изразява в хранене с лъжица и сменяне на памперси. Обичта не е заробване. 

Не съм ги родила, за да ме гледат. И те не са ми длъжни да ми върнат грижите, които аз съм положила за тях, защото това не е даден заем. 

Снимка: netinfo

Те са сътворени от любовта между мен и баща им. Ние не сме произвели гледачи, които да са нашата застраховка за старини.

Искам децата ми да запазят за мен хубавия спомен и когато си отида, да си спомнят общите ни мигове заедно, а не да се борят с тайното чувство на облекчение, което изпитва всеки, който се е грижил за болен.

Не искам да им казват когато умра „Е, отървахте се“. 

Още по темата

• Дръжте родителите си изкъсо
• Кои майки са по-депресирани
• За дъщерите с разбитите сърца (На баща ми с обич!)