Има кокоша под душа ми. 8:30 сутринта е и тъкмо съм седнала на тоалетната чиния. Оглеждам се наоколо както всеки път и я виждам, стои и пие останалата вода в кабинката на душа. Това не е първото създание, което откривам в банята си. Откакто се преместих на Карибите съм виждала в дома си безброй тарантули, скорпиони и непознати гущери. Но кокошката ме накара да се замисля.
“Как стигна до тук?”, попитах птицата, а тя примигна срещу мен. Може би по-добрият въпрос е как аз стигнах до тук? Защо дойдох да живея на малък остров с 4000 човека население и споделям банята си с цял зоопарк?
Всичко започна преди 4 години. Тогава живеех в Манхатън, бях 31-годишна журналистка с годишна заплата от 95 хиляди долара. Живеех в страхотен апартамент в хубав квартал. Но Ню Йорк е град на състезанията и високия стандарт.
Трябва да работиш почти постоянно, за да си позволиш да живееш там. И лошата страна на това да живееш с толкова свръхамбициозни хора е, че те винаги са заети. Понякога не виждах най-добрите си приятели с месеци, а преговорите с тях кога да се видим за по питие бяха по-трудни от това да те приемат в университет (а самите коктейли бяха скъпи почти колкото първата ти такса в колежа).
Иронично е как може човек да се чувства самотен на остров, на който има 4 милиона души. Прекарвах живота си, взирайки се в екрани: на лаптопа, на телефона, на таблета, дори в такситата и асансьорите имаше вградени екрани. Чувствах се стресирана, липсваше ми вдъхновение.
А ако постоянно си мислиш, че ти е нужна почивка, може би се нуждаеш от нов живот.
“Трябва ми почивка, ваканция” - това беше постоянният рефрен в главата ми. Не живеех в момента, живеех за един неопределен бъдещ момент, в който ще съм събрала достатъчно пари, за да отида на почивка за няколко дни. Не бях сигурна какво се случва с мен, но знаех, че животът, който водя ми е удобен, но не ме прави истински щастлива.
Един ден, докато довършвах черновата на книгата си, се замислих какво ще правя сега, след като съм готова с проекта си. Имах няколко предложения, но никое от тях не ме вълнуваше. Тогава екрана ми изгасна и се появи скрийнсейвърът ми - снимка на тропически остров.
Това вече беше нещо, което ме накара да се развълнувам. Това, което исках в онзи момент е да скоча през екрана и да заживея в картинката на монитора ми. И защо да не мога? Без задължаваща работа и гадже, аз бях напълно свободна за първи път през живота си.
Чувствах се малко глупаво, но написах на стената си във Фейсбук, че искам да се преместя на Карибите и попитах на кой остров да отида. Сестрата на един приятел ми предложи да замина за Свети Джон, познат още като “Градът на любовта”, най-малкият остров от групата, който е прочут с гостоприемните местни и спиращите дъха плажове.
Говорим си за...
Погледнах навън през прозореца си към цялата лудница на Ню Йорк и без да се замислям си пуснах документите за издаване на паспорт.
Беше изненадващо просто да разруша живота, който бях градила цяло десетилетие. Прекратих договора си за наем на апартамента, продадох повечето си вещи и си купих еднопосочен самолет. Най-трудната част бе да убедя себе си, че няма нищо лошо в това да променя толкова коренно живота си, просто защото имам нужда от това.
“Не може да се преместиш на място, на което никога не си била!”, протестираше майка ми.
6 седмици по-късно стъпих за първи път на Свети Джон. Нямах план, нямах приятели и нямах идея колко нелепо изглеждам в роклята си на палмички. И все пак имах странното предчувствие, че всичко ще се нареди.
Родителите ми нямаха същата вяра. Отгледана съм в консервативно южняшко семейство, кеото почиташе американската мечта - учиш здраво, избираш си работа от среден клас, създаваш семейство и живееш почти идилично в някое хубаво предградие. Ето защо те не разбираха желанието ми да се махна.
“Но ти си завършила Йейл и вече си на 31 години!”
Да, сигурно и те имаха своето право. Но бях по-щастлива докато продавах сладолед за по 10 долара на час, отколкото когато изкарвах почти 6 цифрени суми на предишната ми корпоративна работа.
Беше толкова успокояващо да работя с ръцете си и да говоря с някой лице в лице вместо по имейл. Вечер след работа знаех, че времето е само мое и няма да ме притесняват със служебни разговори.
На моя остров има няколко улици и шепа барове и ресторанти. Няма светофари, няма големи вериги магазини, интернетът е ограничен, а ходенето с обувки не е задължително. Караме стари джипове, защото никой не го е грижа каква кола има.
Къпем се с филтрирана дъждовна вода, няма адреси, събираме се заедно на плажа, за да гледаме залезите. Виждам се с приятелите си всеки ден, катерим местните възвишения, гмуркаме се и караме лодки.
В момента работя като барман, винаги съм искала да опитам тази професия. Когато на интервюта за работа ме питаха “Как виждате себе си след 5 години”, винаги ме депресираше перспективата да знам какво точно ще правя след няколко години.
Сега нямам представа къде ще бъда и какво ще правя след 5 години, но знам, че мога да съм навсякъде и да правя всичко. Тук не е нетипично да се преместиш в Тайланд за 6 месеца и да работиш като готвач, а след това да отидеш в Аляска и да работиш на риболовна лодка.
Тук никой не очаква от мен да се установя и да работя само едно нещо до края на живота си. Може би някои хора са родени, за да се движат по света, да опитват нови неща и да не се установяват.
Не казвам, че понякога не се съмнявам в избора си. Виждам как старите ми приятели и познати градят животите си. Една от най-близките ми колежки в университета създаде “малкия” сайт наречен Pinterest. Друга пък спечели награда “Еми” за хитовия си сериал.
Но аз имам остров. Живея в очарователен апартамент с една спалня и имам изглед към океана.
Има една мисъл на Толкин: “Не всички, които се лутат, са изгубени.” И с мен е точно така. Напоследък отново си мисля за преместване. Този път някъде в Европа? Има толкова места, на които мога да отида! Кой знае къде ще ме отвее вятърът. И най-прекрасното е именно в това - да не знаеш!
