Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем.
(Мат. 5:42)
Преди време една приятелка ми каза, че повече няма да дава милостиня на просяците по улиците. Беше видяла как едно ромско дете, просещо пред църква, отишло зад ъгъла и дало събраните стотинки на опърпан мъж, вероятно баща му, който пък след малко излязъл от близкия магазин с шише ракия.
По този повод се сетих за следната история:
Мъжът на една жена починал. Въпреки че било по време на война и имало голям глад, тя, вместо да ги разпродаде, раздала всички вещи на покойника, а за себе си оставила само едно негово топло палто, което двамата купили още преди войната.
”Нека ми бъде за спомен” - решила жената.
Тя живеела сама. Тежко ѝ било, пък и скръбта по мъжа ѝ не минавала, но се справяла някак, най-вече като се уповавала на Бога.
Веднъж, тъкмо се прибрала от нощна смяна, чула, че на входната врата се хлопа. Отворила и видяла, че на прага стои клошар. Била люта зима, а човекът, който изглеждал премръзнал, я помолил:
- Моля ви, дайте ми някоя дрешка!
Жената поклатила тъжно глава:
- Нямам нищо, добри човече. Отдавна раздадох всичко, което остана от покойния ми мъж.
- Моля ви, потърсете - настоял мъжът, - може и да намерите нещо за мен! Заради Христа ви моля!
„Та нали всичко раздадох - помислила си жената, - а за себе си оставих само онова палто. И с него ли да се разделя?! Съжалявам, но няма да го дам”, твърдо решила тя, но изведнъж се засрамила: „Този нещастник стои на студа и ме моли в името на Бога... Гладен, гол... Да, ще му дам палтото, заради Него”.
Отворила раклата, извадила прилежно сгънатото палто, целунала го като за сбогом и го занесла на човека:
- Носи го със здраве!
- Благодаря ти, жено - казал бездомникът. – Да сподоби Господ с Царството Небесно твоя покойник!
Тръгнал си той, а жената крачела из стаята и не можела да си намери място. От една страна, се радвала, че заради Господа е дарила палтото, от друга страна, ѝ било мъчно, че се е разделила с последната вещ, останала от мъжа ѝ. После изведнъж си спомнила, че няма хляб, взела последните купони за храна, облякла се и тръгнала към пазара.
Както вървяла, изведнъж видяла същия клошар, който я бил посетил по-рано, да стои до един мъж, който стискал палтото на мъжа ѝ под мишница и броял пари. Явно клошарят тъкмо го бил спазарил.
Жената ахнала – не можела да повярва на очите си. Просякът пък взел парите и тръгнал право за сергията, където продавали алкохол. Жената не издържала и се разплакала – в името на Бог дала последната скъпа за нея вещ от покойния си мъж, а тя била продадена за шише ракия.
Купила хляб и се върнала у дома толкова разстроена, че нямала сили да прави каквото и да било. Легнала на дивана, завила се презглава с едно старо одеяло и заридала неутешимо. По някое време, изтощена от сълзите, заспала. И изведнъж чула, че някой влиза с тихи стъпки в стаята и спира до главата ѝ. Отметнала тя одеялото да види кой се е промъкнал така и замръзнала – пред нея стоял самият Христос...
Сърцето ѝ се разтуптяло, разтреперила се, а Господ се навел към нея, притиснал до сърцето Си ръката на жената и ласкаво ѝ казал: „Твоето палто е на Мене”.
И наистина, палтото на мъжа ѝ, същото онова, което дала на клошаря в Негово име, било на гърба на Господ. И в същия миг се събудила...
Преди време четох история за поет, който публикувал стихотворение, озаглавено „Любовта стига”. Под него някой написал краткия коментар: „Не, не стига”. Мисля – знам защо. Във всеки от нас има по нещо, което може да бъде изобличено, което не е за харесване, за да не кажа, че изобщо не може да бъде обект на любов, ако сме искрени. Да се принуждаваме да обичаме всичко във всички - не абстрактно, а истински, в конкретните проявления на дадения човек, с всичките му наистина недостойни за обич действия, привички, особености и дори физически характеристики, според остроумното сравнение на един любим писател, е като да караш човек да харесва вкуса на мухлясал хляб или звука на дрелката.
Именно милосърдието е този инструмент на сърцето, който поправя това несъответствие. „Лесно е било едно време – казва Радой Ралин. - Имаш две ризи, даваш една на ближния си. Сега понякога е драма – ризи колкото щеш, ближен няма.” Милосърдието превръща чуждия в ближен. То прави падналата човешка природа отново достойна за обичане. То превръща любовта от умозрение в конкретно любовно действие – на грижа, търпение, толерантност и щедрост.
В този смисъл всяко проявено от нас милосърдие, независимо как се използва от човека, към когото е насочено, когато излиза от сърцето ни, бива приемано директно от Бог.
Не забравяйте благотворителността и щедростта, защото Бог благоволи към такива жертви (Евр. 13:16), наставлява апостол Павел. Защото: По-блажено е да се дава, отколкото да се взима (Деян. 20:35).
Това, че някой е злоупотребил с нашето милосърдие, не е наша грижа. За измамниците в Писанието има друг текст:
Недейте се лъга – с Бога не можеш да се подиграеш. Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6:7).
Автор: Ивинела Самуилова
* * *
Това е една от петдесет и петте вдъхновяващи истории в книгата „Гатанки от небето” от Ивинела Самуилова. За стремежите на сърцето ни, за отношенията в семейството, за любовта и радостта, за благодарността и прошката, за идеалите и талантите, за вярата и надеждата... всяко послание в книгата стопля душата, отваря сърцето и превръща малкото томче в чудесен избор за Коледен подарък. Може да закупите с отстъпка на Коледния базар на книгата в НДК до края на седмицата. Вземете с автограф от авторката на 11 декември, петък, между 18 и 20 ч. на щанда на ИК „Хермес” (№326).
Прочетете още:
"Жената, която търсеше любовта" от Ивинела Самуилова
Време за четене: Гатанки от небето
Време за четене: Ако животът не е чудо
