Здравейте,
С удоволствие напоследък чета сайта ви. Забелязвам много истории от ваши читатели/лки и реших да споделя и аз своята. Дано да вдъхне вяра на много хора, защото оптимизмът ми винаги е бил огромен и вярвам, че благодарение именно на оптимизма и търпението днес се чувствам толкова щастлива.
С пожелание за много успехи!
Поздрави!
***
Колкото и пъти да сме си го повтаряли, винаги се оказва, че накрая не сме били достатъчно търпеливи, избързали сме и нещо се обърква. Дори и тогава не бива да спираме да вярваме, че нещата ще се наредят.
Най-хубаво се получава, когато сме били достатъчно търпеливи, а куражът и упоритостта се възнаграждават, когато накрая с лекота на сърцето си казваш "Ето това чаках, заслужаваше си търпението…".
Исках да напиша тази история за всички, които са на края на търпението, за всички, които започват да се отчайват и се питат кога ще дойде и техният ред, кога ще се усмихне щастието и на тях и защо е така трудно чакането, защо така лесно в един момент губим вярата, че доброто предстои.
Като всеки млад човек и аз имах ученическа любов, прекарахме годините в гимназията във весели моменти, разходки, малко пакости дори и много, много любов. В тези години винаги, когато си влюбен, колкото и да е глупаво, вярваш, че нищо по-голямо, по-чисто и вечно няма да ти се случи…
Но животът се променя, порастваме, променяме възгледите си, ставаме студенти, пътищата ни се разделят, срещаме нови хора и любовта или се засилва или утихва…
В моя случай сред редица опити да задържим това, което имахме, все пак се разделихме, дори последните думи накрая бяха тежки и грозни.
Сякаш и двамата бяхме изтощени от безсмислените опити да запазим нещо, което вече беше изчезнало, нещо, което не вярвахме, че ще ни напусне, онова така прекрасно чувство на първата любов.
От тогава започна чакането. Всеки преживява по един или друг начин разделите с близките хора, едни по-лесно, други по-трудно… Аз бях в хармония със себе си, знаех, че е дошъл краят и че трябва да се отворя за света около мен, за нови хора и преживявания, че ще срещна истински, ценни хора.
Но това отне малко повече време от очакваното. Студентските години минаха тихо и спокойно. Не си падах по лудите купони и събирания, имах малко, но добри приятели. Имах и не малко предложения и опити от момчета за връзки, но някак си и до ден днешен съм леко отвратена от пошлостта в младите поколения, от липсата на морал, от липсата на амбиции, добродетели, честност и дружелюбност.
В младите мъже е трудно да откриеш сила на духа, доблест, възпитание и очарование, да не говорим за онази рицарска вяра в доброто и в силата на човека, която така харесвам в любимия си герой Дон Кихот…
Така пет години прекарах в тих, дори леко скучен живот, започнах работа и всичко изглеждаше спокойно или поне аз самата успявах да си внуша, че когато му дойде времето, каквото има да се случи, ще се случи, че се чувствам добре сама и че е по-добре да съм сама, отколкото с неправилния човек, че все ще открия някой, който притежава поне наполовина онези качества, които търся...
Наречете го старомодно или дори лудо, но за мен е наистина важно хората около мен да са ценни и истински по един или друг начин.
Родители, приятели - всички вече се притесняваха за мен, че от години не са ме виждали с приятел, с мъж, да не говорим за бабите и дядовците, които вече чакат с нетърпение да се радват на правнуци….
В един момент и аз самата вече осъзнах, че все пак сме хора и че животът е по-хубав, когато можеш да го споделиш с някого.
Но тогава просто стана по-тежко, защото търпението трябваше да е още по-силно и упорито. Тогава вече бях готова и чаках да срещна "принца", но не идваше и не идваше…
Един ден в работата започнахме да излизаме с няколко нови колеги на обяд, приятни разговори и много смях всеки ден, така в продължение на година. Година, в която на всеки обяд погледите ни се засичаха, усещах едно странно потрепване в стомаха и в краката. Бях забравила какво е, а и честно казано не вярвах, че отново ще съм способна да почувствам такъв трепет, такова приятно чувство, такава любов.
Тогава започват да се сблъскват отново чувствата и разума, позабравените дилеми на сърцето, крехките очаквания, събиране на смелост , колебания да предприема ли някаква стъпка, да се гмурна ли отново в онази безкрайност от чувства, несъмнено съпътствана и с радости, но и с разочарования…
За щастие всичко потръгна естествено, сякаш и двамата от много време сме си го мислили, сякаш и двамата се спасихме от един дълъг период в живота си на самотни вечери, размисли…
След почти една прекрасна година, вече заедно, мога смело да заявя, че се радвам за търпението, което имах, че го дочаках именно Него, защото по-щастлива не съм чувствала до сега. Чакането си заслужаваше и рано или късно всеки ще открие това успокоение на душата, това приятно чувство, че някой мисли за теб, че някой е загрижен за теб.
Да обичаш и да се чувстваш обичан – това правило никога няма да бъде изместено от първото място в стълбицата на живота като най-прекрасно, най-силно, най-нужно!
Пожелавам го на всеки! И дано всички бъдем достатъчно търпеливи и силни, за да го дочакаме, да дочакаме онова сигурно чувство, че това е Той или Тя ! При някои става още в училище (както днес четох статия на една ваша читателка), при други става след години, на 25 или на 35. Няма значение, важното е да сме търпеливи и щастието ще ни се усмихне! 
Автор: Анонимен
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
