Enter. Значи нещата се подреждат. Един от многото бутони на клавиатурата урежда нещата бързо и лесно. Сега остава да се срещнем на живо. Ще отидем заедно на партито, организирано от тъпия сайт за запознанства. Мога да продължа деня си спокоен – почти е сигурно, че имам връзка. В края на краищата живеем в технологична епоха. Любовта вече не е само вдишване и издишване.
Любовта е клавиш с латински букви.
Времето не стига. Омагьосаният кръг, в който живеем, не спира да ни върти като пумпал. Бързам по гръбнака на мартенския ден и осъзнавам вероятността от утре да бъда щастлив. Сега щастието е въпрос на нагласа. Не го търсиш, не се стремиш към него, просто го избираш. Нещата, които те тормозят и от които се страхуваш, също имат своя бутон. Delete! Отнема по-малко от секунда.
Разминавам се с лица на хора, които се ослушват за получени известия в мобилните си телефони. Общуваме в движение. Не очи в очи. Задаваме си глупави въпроси, смеем се глупаво от разстояние, което ни прави все по-чужди. Избираме затвора, в който правилата се диктуват от нас. Крачим, извършваме движения и все още продължаваме да дишаме, докато катерим гръбнака на улиците, които ни разделят.
От утре тя ще има истинско лице. Ще има ръце, които сигурно могат да докосват. Ще има коса, която умее да се вее на вятъра. Само да мине веднъж това парти за влюбени.
Едно дете се смее. Гледа ме така, сякаш току-що съм му подарил цяла кофа сметанов сладолед. Децата могат да се смеят без повод. Усмихвам се и аз. Бързам. В движение го погалвам по главичката и отказвам да мисля за изражението на това детско лице след десет години.
Тя вероятно ще може да води нормален разговор. Сигурно ще има добри маниери и ще знае как да държи чашата с вино. Дали в момента не репетира пред огледалото в банята? Тези репетиции по любов не са никак лесна работа. Бутон Backspace! (Нов ред).
Вървя си по пътя. Не по този на Джак Керуак, а по път, който всеки ден изминавам по едно и също време и който винаги ме отвежда до едно и също място. Надявам се от утре да вървя по път, който води право към широкия свят, а не до офиса, в който за компания имам монитор с плосък екран и захабена клавиатура.
Подреждат се нещата. Едно бързо бръснене, одеколон с мирис на лавандула, дънки и рипсено вталено сако. Любовта е спортно - елегантна. Трябва да изглежда добре и да бъде лесна за събличане.
Тръгвам към партито. Мятам се на такси, което се влачи по вените на забързания град. Омагьосаният кръг, в който съществувам, след броени минути ще се разкъса. Или поне така се надявам. Шофьорът ми надува главата с безсмислени думи, аз кимам утвърдително с глава, без да ги чувам, и се усмихвам. Усмихвам се заради хлапето, което срещнах. Усмихвам се и защото осъзнавам, че част от комфорта на собствения ми затвор е възможността винаги, когато пожелая, да натисна бутона Escape.
До пет минути пристигаме. Само още пет минути време.
