Влакът се провира между последните складове на столицата и потъва в зеленото на Средна гора.
Хълмове, самотни дървета, стада се гонят със сенките на облаците... Гледаш и очите ти не могат да се нарадват на зеленото, на спокойствието, на красотата.
Житото е започнало да жълтее, опитвам се да позная какво е посадено в подредените лехи, разбира се – не успявам, защото влакът отминава прекалено бързо и гледката се сменя.
Малка гара, на малък град. Табелата с името на града е закована на ствола на огромно дърво. Върхът му не се вижда от прозореца.
Всъщност не е само едно дърво. 5 са, наистина огромни, приличат на борове.
„Секвои са, внесени от Канада“, каза някой във влака иззад вестника си.
Продължаваме – и ние, и парадът на природните красоти.
Друга малка гара, боядисана в бяло, с традиционните за града извивки на покрива.
Влакът спира за 1 минута, после се шмугва в близкия тунел и изчезва.
Ние обаче оставаме, за да преживеем два магически дни в Копривщица.
Между гарата и града има 7 километра разстояние. Няма и как да е иначе, в планината се съобразяваш с релефа, не с удобството на хората.
От другата страна на гарата ни чака маршрутка. Шофьорът е съобразил разписанието си с влаковете от София и Бургас.
Още десетина минути из планината и сме в центъра на малкото ни възрожденско съкровище.
Опитваме се да намерим хотела по стария начин – с питане. Не успяваме, а и кой ли знае имената на улиците си в родния си град.
GPS-ът ни завежда до реновирана с вкус стара къща, запазила автентичния си вид, но със съвременни удобства и без капка излишна претрупаност.
Всяка стая и фасадата са изрисувани в типичния копривщенски стил. „От едно момиче, което е с две висши образования, но традиционните рисунки са му в кръвта“, обяснява ми собственика на къщата.
Всичко е направено в вкус – от бяло-сините черги по земята до прихванатите в единия край перденца до кенарената завивка на леглото.
Кварталът е на хълм, с калдъръмени улички, някои тесни колкото да мине един човек. „Трябва да си пуснете ръцете, ако искате да минете по тази уличка“, задява се с нас една жена, но ние успяваме да се проврем все така заедно.
Мисля си за най-тясната улица в Мадрид, също толкова широка, в същия вид, но с поток от туристи...
Откриваме сами малките тайни на квартала. Докато се радваме на изрисуваната с лалета стена на една къща, зад нас се чува конски тропот.
Обръщаме се, едър мъж язди набит кон, без седло, събул едната си обувка, за да дава посока на коня с нея. Зад тях подтичва малко конче, съвсем черно.
Минават покрай нас, мъжът ни се усмихва, свиват в другата уличка покрай високия дувар и изчезват.
Привидя ли ни се? Със сигурност не.
Имахме две възможности – музеи или приключение. Избрахме второто, понякога най-интересното е извън туристическите пътеводители.
„И винаги питай местните“, посъветва ме една приятелка, а ние последвахме съвета ѝ.
Главната улица минава покрай гроба на Дебелянов, покрай високия зид на старата църква и тръгва нагоре покрай една рекичка.
Поляни с цветя, грижливо оградени, сигурно пасища.
Рекичка, а отвъд нея три коня пасат кротко, необезпокоявани от приближаващите гръмотевици.
Продължаваме по пътчето пред нас, разминаваме се с човек на стар мотоциклет, който за миг омирисва всичко на бензин, усмихва ни се и изчезва. С него – и последният спомен от градски живот.
Пред нас поляни и хълмове, зад нас – гледка към Копривщица, заради която си струва и да пееш, и да умреш.
Маркировките по дърветата показват, че тук кипи таен туристически живот. Таен, защото пътечките, поляните и хубавите гледки не се рекламират. Те се откриват само на смелите.
Ние не бяхме достатъчно смели. Или по-точно бяхме достатъчно умни, за да приемем предупреждението на гръмотевиците и да се върнем обратно, преди да ни завали дъждът.
Вдясно от главния път – камениста пътечка, води към едно самотно дърво на хълм. Покрай нас отново ниските огради на пасищата, със сковани от дъски малки вратички.
Безкрайни поля с цветя, борове и пеперуди. В краката ни – Копривщица, с ниските си покриви (заради дебелия сняг, помислихме си), отсреща още хълмове, още поляни и цветя.
Безкрай, лято и любов.
И вкусна храна.
Наша си, домашна и с разбираеми имена.
На другия хълм на Копривщица – друга къща, друга гледка.
Вечерта в главата препускат мисли за „Под небето на Тоскана“ и Кървавото писмо, за „Яж, моли се и обичай“ и за брането на горски ягоди в околностите на Копривщица.
Имаме си всичко тук - и гледките, и старите къщи и 200-годишните църкви, вкусната храна и цветята по прозорците...
На другата сутрин – мекици с домашно сладко. Да, от горски ягоди.
Котките мързеливо се протягат на слънце, а на нас не ни се тръгваше.
От тази Тоскана, която е на 100 км от София, в която има гледки, аромати, усмихнати хора и много история.
В която виждаш, че може туризъм без кич и ти се иска да се прибереш и да разкажеш на всички, за да отидат, да видят и да усетят всичко това. Без да трябва да изминат две хиляди километра.
А когато си тръгнете, защото все пак трябва и да се работи, началникът на гарата ще излезе на перона и просто ще каже „Хайде, влакът за София идва на трети коловоз, ако ви е харесало при нас, елате пак“.
Разбира се, ще дойдем. За поне още един уикенд с вкус на домашно ягодово сладко.