Една безкрайно изтъркана и вечно занимаваща битието на всеки средно интелигентен човек тема. Въпросът за истинската любов "дебне" отвсякъде, всекидневно.
Посмей да я пропуснеш по сутрешното предаване, което ти прави компания рано сутрин, пиейки кафето си, все още сърдит на целия свят, докато будилникът отново е прекъснал сладкия сън за почивка на Бахамите, за нея ще ти напомни радиото на път за работа, когато вече поне си отворил изцяло едното си око.
Откъде обаче решават, че в 8 часа сутринта, след като снощи едва в 2 часа си успял да приключиш окончателно с всичко от предварително изготвения план (така, както препоръчват множество от всеизвестните ни психолози) и реално ти се събират 5-6 часа сън, ти се слушат любовни песни. И хайде, ще я преживеем баладата, но какво пък точно те интересува, че Пепи е влюбена в Митко и иска да го поздрави, за да е по-красив денят му. Къде пък я видя тази красота?
Решаваш, че на теб нещо ти е криво, пиейки второто си кафе, когато вече си погълнат от прекрасната "любовна" атмосфера в офиса. Денят официално започва и се захващаш със задачите, които иначе така обичливата шефка ти е приготвила с чувство на състрадание и разбира се, истинско разбиране, че все пак и ти си човек – нещо, което има глава на раменете си и доста се различава от разни такива "неща" като компютър, робот и производните им. Да живеят китайците и японците, ако ме разбирате.
И така, свършваш едно, отмяташ второ, "чекваш" трето, взело, че станало 12 часа, когато би следвало да имаш обедна почивка. Какво беше това? Май го забрави след първия месец на работа, когато осъзна, че за да успяваш да изпълняваш дневния график, без да носиш работата вкъщи, ще трябва да я пропускаш тази… почивка! Къде е сега Комисията по труда?
Смешно е, да, че трябваше да изгледаш поредния филм,направен уж за деца. Как бе заглавието му? Точно така "Господарка на злото". Съвременен прочит на Спящата красавица. Помним приказката много добре. Новият начин, по който се разглежда любовта, обаче, сякаш има много повече смисъл. Кара зрителя да се замисли за живота и истинската му стойност. Какво е животът, ще ме попиташ, любов - ще ти кажа. Защото всичко, което ни заобикаля е любовта. Към себе си, към ближния, към природата, към въздуха, водата, земята.
Какво е любовта, ще ме попиташ, светлина ще ти отговоря. Слънчевият лъч, който пробива през облачното небе, за да докосне душата ти и да събуди усмивката на малкото дете, играещо на своя живот в тюркоазено зелената градина.
Какво е светлината, ще ме попиташ, истината на огромната Вселена - ще ти отговоря.
Там, навън, на бледо жълтото паве, където алено червено цвете е пробило асфалта – надежда за живот. Вярата за това, че вълшебството ще се случи и човекът ще се събуди. Ще опрости живота си, достигнал до същността му – живот за другия, ценейки себе си. Когато капката вода стане по-скъпа от златото, защото е мехлем за тялото, изцеляващ, оздравяващ, прочистващ, защото напоява майката Земя и със силата на сътворението заедно в съвършена симбиоза хранят зрънцето лимец.
Саможертвоготовността му, вдъхновяваща и отрезвяваща, е онова звено, което ще нахрани твоето тяло, твоята душа, твоето същество. Ще благодариш, че имаш честта да работиш над златните класове. Ще се радваш, че дишаш и ще оценяваш мига. Ще погледнеш детето си – малко, беззащитно, босо, тичащо по мократа трева. Ще се молиш за закрилата на небесата, за топлината на слънцето, за светлината на звездите.
Ще обичаш.
Сега сутрешното ти кафе по-вкусно ли е, по-топло ли е? Сега мигът по-ценен ли е? Любовта още ли е изтъркана тема или е по-истинска?
Ти ми кажи... Ти, повярвалият!
Автор: Антонина Чобанова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".