Мария Николова
На колко години си? Не, не поглеждай към личната карта – там със сигурност не пише правилната цифра. По-добре преброй бръчиците около очите и устните, отпечатани в кожата от усмивките и грижите... Колко са на брой?
Хмм... Излъга ме! Видях, че “симпатично” пропусна няколко. А аз искам истината! Знаеш ли, каквото и да ми отговориш, няма да ти повярвам! Защо ли?
Защото ти не си на тази възраст, на която подозираш, че си!
Да, сериозно! Вероятно в момента си мислиш: “Но не, аз съм на 28, или на 34, или на 45. Не, не, на 51 съм!”. Но грешиш!
Твоите години са Edna илюзия! Edna добре подплатена измама от количествени стойности за времето.
Часът, денят, годината на твоето раждане са относително фиксирана дата, в която ти си поредният съучастник – като мен, нея, него, всички останали...
Ние сме престъпници, покровителстващи въображаем график, който сами сме сътворили и доброволно излежаваме собственоналожената си присъда.
Но някъде отвъд контрола на времето живеят и свободни хора. Те нямат възраст, имат единствено светоотдаване.
На нас ни изглеждат абстрактни, ала те са изкуство, което ние нито владеем, нито разбираме.
Знаеш ли, че в Африка има едно точно такова, освободено от предразсъдъците си за възраст и време, племе.
Рожденият ден на детето се счита не от мига, в който то се е появило на бял свят, а от момента, в който рожбата се е превърнала в мисъл в съзнанието на майката.
Когато Edna жена от това племе е готова да има рожба, тя отива в пустошта, намира някое самотно дърво и го прегръща, обвивайко го с ръце. След това затваря очи и тихичко запява песен. Мелодия към все още незаченатия си син или дъщеря. Приветства го, кани го в нейния свят.
След това се връща при племето и своя любим. Докато му се отдава, тя отново запява същата песен и в дует с нея й приглася мъжът на сърцето й.
Ритуалът при раждането на детето също е съпроводен от същата тази музикална възхвала. Тогава вече цялото племе е научило мелодията и я пее в един глас с нея.
Тази песен се превръща в нещо персонално определящо за появилото се дете. Тя е негово ЕГН, негов отличителен символ, негов паспорт. Този напев е различен за всеки индивидуален член на племето.
През целия му съзнателен живот, когато порасналото вече дете стори нещо добро и хубаво, което заслужава адмирации, племето се събира и започва да припява песента на живота. От раждането, през сватбата, до смъртта му.
“Колко примитивно!” – ще си кажеш ти.. И вероятно ще си прав.
Ала не е ли такъв и нашият простичък смисъл на живота? Няма ли да е по-естествено и близко до корените ни, ако в по-голямата си част живеенето ни е песен, с която се определяме, вместо сложна калкулация от години...
Един ден ще си направиш равносметка за съществуването си, за пораженията и загубите, за безвъзвратно отминалото време и ще достигнеш до извода, че въпреки напредналата възраст, годините са преминали, без дори да са ти стигнали да извървиш своя път според твоята философия за живота.
И ако поне за кратко доближиш светоусещането си до това на далечното африканско племе, ще осъзнаеш, че всъщност си имал малко повече, отколкото си подозирал...
... Малко повече поводи за щастие и малко повече прашинки живот.
