Велина Томова
Най-омразният въпрос на всички, останал от училищните години, е „Какво е искал да каже авторът“.
В бедните ни детски главици не минаваше и една оригинална мисъл и нямахме абсолютно никаква представа нито какво е искал да каже авторът, нито дали е успял да го каже и защо, за бога, обсъждаме човек, умрял преди двеста години.
Резултатът от това „наливане“ на знания в главите ни, е ясен – през целия си останал живот не искаме да имаме нищо общо с никакви автори и не ни интересува какво са искали да кажат.
И не говорим само за литература. Всички изкуства, към които са ни карали да подхождаме с умовете си, вместо със сърцата си, падат в жертва на Въпроса.
Много от нас така и не пристъпват прага на концертната зала, операта или музея, от страх, че няма да могат да разберат какво е искал да каже авторът и че ще се изложат, ако някой ги пита.
А е толкова хубаво да си заобиколен с изкуство – истинско, живо, да се случва пред теб, да усещаш енергията на човека, който го е създал...
Това усещане не е нужно да се разбира с ума, нито да му се прави анализ, както грешно ни учеха в училище.
Изобщо не е нужно да знаеш кой е композиторът, какъв е похватът, който художника е използвал и дали това, което гледаш, е глава или крак.
Просто постойте и погледайте. Почудете се, ако трябва, оставете се на музиката и красивите движения да ви напълнят очите.
Ще излезете със сигурност в по-добро настроение, с нов поглед, с още нещо ново за разказване, с покълнали нови мисли.
Всеки от нас има вътрешна потребност да се потапя в живото изкуство, както децата инстинктивно пеят и рисуват, без никой да ги кара и без никой да ги пита каква техника ще използват.
Изкуството е продуктът на душата, не е нужно да го обмисляме прекалено,а само да му се радваме.
А и ние сме единствения биологичен вид, който е способен да твори. Едва ли е случайно ;)
Как "маловажните" предмети влияят на "сериозните" професии?
