"Не е лесно да си майка е може би най-досадната фраза", отнасяща се до майчинството. Обожавам случаите, в които това лековато обобщение се хвърля във въздуха и от майката се очаква моментално да плесне с ръце и да си каже – ама да, бе, много ясно, аз се чудя какво ми е, а то ПРОСТО НЕ МИ Е ЛЕСНО!

Едва ли има жена на тоя свят, която да си е давала сметка каква промяна я чака, след като роди – и не, не говоря за това, че не ти става оная рокля, с която беше в Барселона преди две години, нито че едното ти ходило внезапно е станало по-дълго от другото и сега носиш лява обувка 40 номер, а дясна... каквото там успееш да наденеш, например консерва от стерилизиран грах.

Снимка: netinfo

Говорим за това, че от едно изпълнено с енергия същество, способно да се метне на колата в петък вечерта и да акостира на морето в 12 вечерта, изведнъж се превръщаш в нещо, което има готовност единствено да се метне върху домашния любимец и да го помоли – при това със сетни сили и подкупвайки го с много скъпи гранули – да те закара до леглото и да пусне клетите ти останки там.

Говорим за това, че допреди раждането излизането с приятели на бар, клуб, кино или просто на сладкарница за по три петифури, не беше събитие от национална величина, отбелязвано във всички възможни календари, уговаряно с шест баби, равен брой дядовци, лели, един брой баща (поне той, за щастие, е само един, НАЛИ??) и накрая, когато най-после е уговорено, това разюздано изживяване бъде внезапно осуетено заради... ъъъъ... ротавирус. Или задна хрема. ИЛИ И ДВЕТЕ.

Говорим за това, че... абе, разбирате за какво говорим. Говорим, че нещата вече не са същите, въпреки че на пръв поглед нищо не е кой знае колко различно. Все още имаме два крака (макар и с различни ходила), които искат да си сложат хубави обувки и да излязат на бар, и имаме усти, които искат да пият коктейли, и имаме тела, които искат да се отпуснат и забавляват както преди.

А, да не забравяме, че все още имаме и души, въпреки че често казваме, че душа не ни е останала – и тези души също искат да живеят, да се смеят и да не мислят непрекъснато има ли детето нови апрески и къса ли му е грейката от миналата година или може да изкара още една зима с нея.

Истината е, че всъщност не искам да говорим за всичко това.

Искам да говорим, че нас още ни има. И че с раждането на дете не се превръщаме автоматично в тиква, чиято единствена цел в живота е да стои в кухнята, обута в плюшен анцуг, да пуска пералня на 60 градуса, и това да я изпълва с щастие.

Снимка: netinfo

Искам да говорим за това , че животът продължава, и дори да е малко по-трудно за организиране нашето участие в него, той, животът, е там навън, и ни чака. Като вярно, старо куче, което си чака стопанина дори и когато той е умрял (а ние още сме си съвсем живи, нали, въпреки че често се усещаме мъртви от умора).

Аз, обаче имам и по-голям късмет – отвън да ме чака не старо куче, а чисто нов Volkswagen T-Roc, който ми бе предоставен за тест през нощта, обратно на очакваното клише за „майките” – да пробват автомобил със семейството си някоя неделя. T-Roc е автомобил, в който сядаш и поемаш накъдето искаш, сякаш винаги си го карала без значение от терена, посоката и плановете. Верен, интуитивен, смел и супер, супер удобен. И красив!! Със система, която държи шофьора буден при дълъг път – не е ли яко? Щеше да е хубаво да има такава система и докато приготвяме закуска в 6 сутринта... ама няма!

Та и животът така ни чака, да надуем клаксона и да му кажем – слушай, живот, тая вечер идвам с мръсна газ, като в добрите стари дни, и ще те сграбча и ще взема всичко от теб. Ще дойда с приятелки, ще си облечем новите дрехи (или каквото от старите ни става), ще обуем високи токчета и ще се раздадем, докато таваните паднат или поне докато свършат коктейлите в бара, и започне да ни се струва, че таваните падат.

Искам да говорим за това, че ако ние не решим да се внедрим отново в тоя ми ти живот, никой друг няма да го направи. Да, звучи тъпо и клиширано, и като извадено от семинар за позитивно мислене (с извинение).

Но наистина... никой няма да ни погали по рамото и да каже – слушай, скъпа, струва ми се, че трябва да си облечеш една рокля, да обуеш онези готини обувки и да идеш да се забавляваш с приятелите си цяла нощ. И да го правиш редовно. Да го правиш поне веднъж месечно, защото времето минава, всички имат проблеми, някой се развежда, друг намира нова любов, трети се разболява и може утре да го загубиш завинаги.

Снимка: netinfo

Познавате ли човек, който ще ви каже всичко това? Ако да – дайте го насам, да го пипнем за късмет. По-вероятно е обаче да не познавате, или просто да не го познавате все още. Защото този човек сте си самите вие. Ние. Аз.

Животът ни чака отново да бъдем яки, весели, нестандартни, смели.

Смели дотолкова, че довечера да обявим на семейството, че този петък излизаме с приятели и в събота не искаме никой да ни буди до 12 на обед! Леле, какъв авантюризъм, а?

Нестандартни дотолкова, че да си изровим роклята с гол гръб и малката чанта, и да излезем да изпием по две питиета в този вид, а не с пуловер и дънки. Не че с пуловер не можем да пием, но вече сме го правили толкова пъти...

Та, животът ни чака. И не иска от нас да изкачваме Еверест, или да гълтаме саби, или да прескачаме през огнени обръчи. Иска само да го поискаме. Защото той не се е отказал от нас, за разлика от... айде, няма да казваме за разлика от кого, ние си знаем.

Снимка: netinfo

И единственото, което трябва да направим, е просто да го вместим тоя живот някъде в графика ни, между родителската среща в училището на големия и промоцията на коледни покривки в хипермаркета.

Това е.

Иначе да си майка верно не е лесно, ама то какво ли пък е!

Специални благодарности на моя кавалер: Volkswagen Т-Roc, който в момента е и на промоционални цени за автомобили, налични на склад.