В последните дни на миналия месец на книжния пазар у нас бе пусната нова книга от ИК "Колибри" - романът на Владимир Набоков "Прозрачни неща".

Това е шестнайстият роман на писателя, който се издава у нас. "Прозрачни неща" е в превод на Иглика Василева и е 128 стр.

Историята разказва за стеснителния американец Хю Персон, който е изпратен в Швейцария да интервюира Р. Последният е писател, представен от издателската компания, за която Хю работи. В чужбина американецът среща чувствената и враждебна Арманд и се влюбва в нея.

Тяхното чудновато взаимно ухажване, последвалата сватба и артистичните наблюдения на Р. извайват сюжета на книгата. Романът "Прозрачни неща" изследва взаимодействието между паметта и наблюдението по особено деликатен и прецизен начин.

Владимир Набоков (1899-1977) е поет, новелист, литературен критик, преводач и... лепидоптерист. Роден е в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен като космополитна фигура с ярка индивидуалност, той се отличава с богатството и дълбочината на лингвистичното си умение, с ерудитския си стил и необичайни творчески инвенции.

Предоставяме ви откъс от "Прозрачни неща"

Момичето на рецепцията (рус кок, красива шия) каза: "Не“, мосю Крониг напуснал, за да стане упра­вител, представете си, на "Фантастично“ в Блур (поне така му прозвуча). Една пощенска картичка в треви­стозелено и небесносиньо с полегнали клиенти беше извадена като илюстрация или доказателство. Имаше и надпис на три езика, но само немският беше идио­матичен. Английският гласеше: Лежаща ливада – и като че ли нарочно, измамливата перспектива беше уголемила ливадата до чудовищни размери.

– Умря миналата година – добави момичето (което en face по абсолютно нищо не приличаше на Арманд) и така пресече интереса, който би могла да предизви­ка една цветна снимка на "Величествено“ в Чур.

– Значи няма никой, който би могъл да ме помни, така ли?

– Съжалявам – отвърна тя с една обичайна и за по­койната му съпруга интонация.

Изрази съжаление, че няма как да му каже коя стая на третия етаж е обитавал и следователно не може да му я предостави отново, още повече че целият етаж бил зает. Като подпря чело, Персон каза, че била в средата, номер триста и нещо, и гледала на изток, сутрин слънцето го приветствало върху килимчето пред леглото, въпреки че на практика стаята нямала никакъв изглед. Той много държал на нея, но според изискванията на закона документацията се унищожа­вала, когато се случело директорът, дори един бивш директор, да извърши това, което Крониг бил извършил (тъй като се предполагало, че самоубийството е форма на счетоводна измама).

Нейният помощ­ник, хубав младеж, облечен в черно, с гнойни пъпки по брадичката и гърлото, заведе Персон до стая на четвъртия етаж, като през цялото време не спря да зяпа прехласнато, сякаш загледан в телевизионен ек­ран, празната синкава стена, която, отминавайки ги, се плъзгаше надолу, докато, от другата страна, едно също толкова възхитено огледало в асансьора отрази, само за няколко блеснали мига, господина от Маса­чузетс с дълго, слабо, тъжно лице, с леко издадена напред брадичка и чифт симетрично врязани гънки, оформящи устата му в нещо, което би приличало на груб, грапав катерачески уред, ако меланхолично прегърбената му стойка не опровергаваше всеки инч от фантастичното му величие.

Прозорецът, да, гледаше на изток, но гледка със сигурност имаше – виждаше се огромен кратер, пъ­лен с багери (които не вдигаха шум в събота следобед и неделя).

Камериерът с ябълковозелената престилка донесе двата куфара и картонената кутия с надпис "по мярка“ върху опаковката; след което Персон остана сам. Зна­еше, че хотелът е остарял, но това, което видя, над­мина всичките му очаквания. Във въпросната belle chambre au quatrième, макар и твърде голяма за един човек (но и твърде претрупана за повече), липсваха всякакви удобства. Спомни си, че стаята на долния етаж, където той, голям мъж на трийсет и две, беше плакал по-често и по-неутешимо, отколкото когато и да било през детството си, беше също така грозна, но поне не беше толкова разтегната и задръстена от мебели, като новото му жилище.

Леглото му пред­ставляваше същински кошмар. А "банята“ съдържаше биде (достатъчно голямо да побере задницата на цирков слон), но затова пък нямаше вана. Дъската на тоалетната чиния отказваше да стои вдигната. Кра­нът протестираше шумно при всяко пускане, изхвър­ляйки силна струя ръждива вода, преди послушно да потече нормалната течност, която обикновено недооценяваме, която е една течаща мистерия и която, да, точно така, заслужава да бъдат издигнати в нейна чест паметници, както и прохладни светилища!

След като излезе от този плебейски клозет, Хю внимателно затвори вратата след себе си, но подобно на глупав до­машен любимец тя изскимтя и веднага го последва в стаята. Сега нека илюстрираме нашите затруднения.