Настоящите времена винаги са интересни.

Ако обърнем поглед назад, в романите и в нарисуваните картини винаги ще намерим нещо наивно или снизходително сантиментално.

Малцина са онези, които оставят след себе си трайна следа, напомняща древноримски павиран път. Днес ние все още вървим по такива пътища, но гледаме на дърветата и на хората, с които се разминаваме, по коренно различен начин. И това е най-естественото нещо на света.

В настоящето любовта винаги е по-интересна, по-дълбока и по-значима. С едни и същи изразни средства ние я претворяваме според възможностите и таланта, които са ни дадени. Можем да нарисуваме лицето ѝ върху корица от списание или да ѝ посветим някой кратък стих върху салфетка. В нашите очи това е шедьовър, който останалите обикновено няма да разберат.

Любовта от собствената ни гледна точка е достойно себична.

Да сме влюбени по Шекспир, звучи като пожелание върху картичка за рожден ден или като послание над автограф върху авторска книга. Истината е, че да сме влюбени по Шекспир е напълно достатъчно, но всеки от нас има нужда светът да стане свидетел на любовта, която носим в себе си.

В настоящето познавам много хора, които вярват че изпитват любов. Говорят за нея така, сякаш гравитацията зависи от думите, с които замерят полуделия свят, в който живеем.

Любовта, обаче, е действие. Сюжетна линията ѝ линия отлично познава мълчанието.

Днес всичко е подчинено на мерките и теглилките. Като че ли любовта се превръща все повече в престация, зависеща от това какво и колко даваш насреща. Не че и преди не е било така. Но от гледна точка на настоящето такъв подход винаги минава за оправдан.

Никой не трябва да владее изкуството. Когато то владее нас, имаме шанс да разберем къде бъркаме с човека, когото обичаме.

Целта на музиката, картините и написаното слово не е да поучават, а да ни провокират. Няма нищо по-прекрасно от това човек да си драска върху случайна хартийка думички или изображения, към които любовта го подтиква. Един джип, например, винаги е екстра за бита, но за тържеството на битието едва ли би бил достатъчен.

Да сме влюбени по Шекспир в настоящето е филмът, който можем да създадем сами. Сценарият е наш, главните роли разпределяме ние и ние решаваме какъв да е краят преди финалните надписи. Всички ние имаме право на въображение. Всички имаме право на любов. Защото посоката, която следваме, винаги е една и съща.

 „По бръчките в това стъкло правдиво

пресмятаме изминатия път.

А в стария часовник търпеливо

минутите към вечността текат”.

(Из сонет „77”, изд. „Лъчезар Минчев, 2009 г., превод Владимир Свинтила )

Останалото е подробност от пейзажа.