Преди време ви представих една доста интересна книга, може би първата в българската литература, посветена изцяло и само на столицата. Става дума за #НаЖивоОтСофия и кратките градски разкази на Александър Шпатов, които се намират зад това заглавие.

Реших, че освен книгата, трябва да ви представя и нейния автор, затова се срещнах на по бира (който е виждал корицата на книгата, ще се сети защо) с него и да си поговорим малко повече за столицата, бирата, литературата и още нещо.

Още със сядането в едно заведение около Народния театър (за жалост, всички пейки бяха заети), той искрено сподели, че много мрази малки бири. „Бирите трябва винаги да са големи”, заявява сериозно Александър и кой ли може да се противопостави на това твърдение.

Изпитва известни затруднения да се представи сам, може би защото не обича да говори излишно за себе си. Споделя, че никога не се представя като човек, който пише книги, а просто като Сашо. Писането обаче е важно и аз ще си позволя да споделя, че Александър Шпатов не само пише книги, а вече има издадени четири такива („Бележки под линия” 2005, „Разкази под линия” 2008, „Календар с разкази” 2011, „#НаЖивоОтСофия” 2014). А още няма и 30 години (скоро ще навърши 29).

Ако си мислите обаче, че това е нещото, което Александър прави по цял ден – да пише книги, то сте в грешка. Както сам си казва – той продължава традицията на автори, които всъщност са юристи, а в свободното си време (нещо като хоби) пишат и то сериозно.

Сам дори не може да си спомни от кога пише, но споделя, че това е сериозна и отговорна работа. Дълго си говорихме за вдъхновението и как ако някой си мисли, че то идва свише, просто се е объркал.

Разкрива, че не му е било никак лесно да завърши последната си книга с кратки градски разкази. Задължения, ангажименти, крайни срокове, а книгата стои ненаписана…

Александър заявява, че всичко е работа – сядаш и почваш да пишеш. Не е като по филмите – писателят е чакал половин година за муза, смачква някакви листове, хвърля ги, но идва един момент (обикновено се влюбва), преживява катарзис и почват едни цигулки отстрани, той сяда да пише и т.н. Не, това го има само по филмите.

В реалния живот писането, както всички друго, иска отдаденост и труд.

„Може би Ботев е имал вдъхновение, като е писал „Хаджи Димитър” и сигурно го е създал за два часа, но това са гениалните стихове на Ботев... Като пишеш роман е друго.” Няма как да не се съглася с него.

Питам го как мисли, че последната му книга би се възприела в другите градове в страната (България не е София, както мнозина обичат да казват). Александър отговаря, че не трябва да се подхожда с предразсъдъци към книгата му.

„Всеки има отношение към София” и добавя, че винаги е искал да напише книга за столицата. Към момента в българската литература има произведения, в които София присъства, но не е тя водещата, а по-скоро служи за фон. Сега обаче, благодарение на Шпатов, столицата си има своята специална книга, диша и живее в поредица от кратки (ама наистина са кратки) градски разкази, разкрива своя облик и те кара да я чувстваш още по-близка.

Някак си неусетно навлизаме в темата за ученето на литература в училище, учебните конспекти и „какво е искал да каже авторът”.

„В училище не се учи да се обича четенето, а филология, което е безумно… Учат те да различаваш буквите, но не да обичаш книгите. Четенето ти дава свобода и въображение, но програмата ти в училище е в супер тясна рамка и не можеш да излезеш от нея.”

Тогава идва и любимият ми въпрос:

– Мисли ли, че се чете в България като цяло?
– Не достатъчно!
– Колко е достатъчно?
– Повече! По една книга на месец поне....

А вие, драги читателю, по колко четете?

И за да улесня всички ученици, които един ден може би ще бъдат попитани от учителката по литература „Какво е искал да каже авторът Александър Шпатов в своята книга #НаЖивоОтСофия?”, ето отговорът директно от него:

„Изживейте София! И ако можете, се забавлявайте”

Благодаря на Александър за това интервю и му пожелавам успешна работа по създаването на още качествени книги като досегашните му. Имаме нужда от повече такива.