Мемоарите на музикалната звезда Лени Кравиц вече можем да четем и на български. Повече прочетете тук ► Време за четене: Лени Кравиц по-откровен от всякога в автобиографията си „Да бъде любов“
От издателство Hybrid Books предоставят следния откъс от книгата ексклузивно за читателите на Edna.bg, който ще откриете по-долу.
А междувременно не пропускайте да се включите в нашата игра в Instagram, където раздаваме три копия от автобиографията на Лени Кравиц:
***
Деветдесет и девет доларовият полет на „Пийпъл Експрес“ ме стовари в Ел Ей. Слязох от самолета и подкарах към Кловърдейл, за да си взема някои неща. Татко не ме чу да се прибирам. Мама беше в Насау на гости на Есау. Както си вървях по коридора, чух татко да говори по телефона от спалнята си. Не мога да ви обясня защо точно, но нещо в интонацията му ме накара да се приближа до вратата на стаята и да се заслушам.
Полека-лека започнах да различавам думите му:
– Миличка, миличка...
Приближих се още. Знаех, че не говори с майка ми. Никога не го бях чувал да я нарича „миличка“, но дори и да я бе наричал така, със сигурност гласът му нямаше да звучи по този начин.
Продължих да подслушвам и го чух да казва: „Не мога да скатая последните петдесет хиляди.“
Дъхът ми спря. Гърлото ми пресъхна. Сърцето ми заби лудешки. Замръзнах, напрегнах слух. Ушите ми пламнаха. Колкото по-дълго слушах, толкова повече се убеждавах, че разговаря с любовница. Не успях да доловя всичко, но играта ми стана ясна в общи линии: баща ми изневеряваше на мама и издържаше метресата си с парите на мама.
Яростта ми не можеше да се опише с думи. Бях на ръба да избухна. Първото, което ми мина през главата, беше пистолетът, който татко криеше в гардероба си. Знам, че звучи налудничаво, но тогава си мислех именно това. Той предаваше майка ми – жената, която го уважаваше и го обичаше с цялото си сърце, жената, която бе останала до него и в добро, и в лошо. Всичкият гняв, който изпитвах към баща ми, натрупвал се в мен, откакто бях малко момче, потискан в течение на цели две десетилетия, изригна в главата ми. Исках да го убия. Точно там, точно в този момент. Исках да умре.
Единствено Божията милост успя да усмири слепия ми инстинкт. Всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден, който бях прекарал, молейки Господ да ме дари с любов, се отплати с лихвите в онзи миг. Не можех да пренебрегна думите на Бог, които нямаше как да бъдат по-ясни:
Недей.
– Благодаря ти, Господи – промълвих. Върнах се в стаята си, отидох до телефона и звъннах.
Братовчед ми Есау вдигна.
– Есау – рекох аз, – моля те, извикай мама.
Мама усети, че съм разтревожен, но нямаше как да ѝ обясня защо – не и сега. Трябваше да го сторя лично, очи в очи. Помолих я да ми купи билет, за да летя за Насау същата вечер. Тя продължи да настоява да разбере причината. „Ще се наложи да ми се довериш“, отвърнах аз. „Спешно е. И ако не стигна при теб, някой като нищо ще умре.“
Чух как гласът ѝ трепери, когато отвърна: „Ще ти се обадя след малко, за да ти съобщя подробностите.“
Няколко часа по-късно бях на борда на полет „на зачервените очи“ от Ел Ей към Маями. Докато прелитах над страната, мислите вряха и кипяха в главата ми: „Защо? Как е могъл? Как е посмял! Коя е тя? Как изглежда? На колко години е? Откога е всичко това? Защо си е мислил, че ще му се размине? Този копелдак. Този задник. Този прелюбодеец. През цялото време се мъчи да бъде холивудски тежкар, живее единствено на гърба на преуспялата си съпруга, за да прецака в крайна сметка жената, която означава за мен повече, отколкото който и да било друг на този свят.“
Говорим си за...
Приземих се в Маями. Излитането на самолета, на който трябваше да се прекача, бе отложено заради буря. Опитах се да подремна в чакалнята на летището. Мислите ми не спираха да бушуват. Взирах се навън, в проливния дъжд и в светкавиците, които прорязваха небето. След това пороят отстъпи на сияещото слънце и се превърна в лек ръмеж. Сетих се за баба Беси. Когато едновременно валеше и грееше слънце, тя казваше: „Дяволът бие жена си.“
Яростта ми се завърна. Две чашки кафе, изпити за норматив. След това се метнах на малкия самолет и се понесох над странно спокойния океан. Все още бях кълбо от нерви и чувствах, че съм на път да откача.
Мама ме посрещна на летището. Закара ме до хотел „Британия Бийч“ на остров Парадайз, където седнахме в малкия вътрешен двор. Тя впи очи в мен. Аз се взрях в нея. Бях емоционална развалина. Не бях спал, бях прелетях през половината свят, за да хвърля бомбата, която щеше да унищожи живота на майка ми.
Цареше гробно мълчание.
Изплюх камъчето.
– Татко има извънбрачна връзка и според мен краде от парите ти и ѝ ги дава.
В този миг станах свидетел на нещо, което не бях виждал преди. Видях как лицето на майка ми се пропука и душата ѝ се строполи на пода. Наблюдавах как животът се изцежда от тялото ѝ. Тя се превърна в куха черупка. Не помръдна, не заплака, дори не продума. Очите ѝ бяха пусти. След няколко минути успя да се овладее и заговори.
