Беше вечер. По пижами в леглото. Той гледа филм, аз чета пореден роман. Интересен е. Завладяващ дори. Но не ми се чете. Искам друго. Искам него. Искам с него. Този филм няма край.
Имал, но почва следващ. Какъв му е проблемът?! Надигнах се и го целунах. Отговори вяло. Не, не, не. Игнорира ме, не за пръв път в последно време. Сякаш ме няма.
Подразних се. Отместих се и продължих да чета. В текста героинята минаваше през преломен момент във връзката си. Тя плачеше. И аз също. Не на глас, не. Не биваше да показвам, че ме боли. Така беше.
Минаваше полунощ. Телевизорът угасна. Той каза: „Лека нощ”. Обърна гръб, зави се, заспиваше. Не разбирах защо. Надвесих се над него. Направи се, че не забелязва. Минах на въпроса.
- Какво ти става, защо не ми обръщаш внимание? – попитах с болка в гласа.
- Говориш глупости, не е вярно.
- Как да не е, та ти сякаш не ме виждаш?
- Въобразяваш си!
Не исках да споря. Макар че вътрешното ми аз биеше с юмруци по гърдите му. Отказах се. Сподаих сълзите. И той не продължи. Не знаех какво става. Защо се държи така. До скоро беше друг. Целувки, прегръдки, докосвания… Усещах, че мисли за мен. Виждах похотта в очите му. Чувствах се желана. А сега?...
Четях. Той спеше. Бях огорчена, но се наслаждавах на спокойния му вид, докато спи. Жалко, че бях в ръцете му, в прегръдките му.
На сутринта все едно нищо не се беше случило. През деня – също. Вечерта той гледа филм, аз продължавах с книгата. Там поне нещо се случваше. Беше уморен. Заспа рано. Не ме повика при себе си. Наблюдавах го. Усетих, че мястото ми е там. До него. На голямото легло, постлано с фини чаршафи, той се бе отпуснал и спеше.
Приближих се. Помръдна. Несъзнателно направи място за мен. Опитах да го прегърна. Понечи да се обърне. Спря. Ръката ми връз него, върху гърдите, които спокойно се надигаха и после потъваха. Бе едър. Завъртя се. Останах зад гърба му. Не пускаше ръката ми. Хвана я толкова нежно, не можех да я отместя. Не исках. Приближих глава до неговата.
Бях продължение на тялото му. Пръстите на ръката ми вплетени в неговите. Сладка болка се надигна в мен. Ръката ми бе изтръпнала. Не можех повече. Трябваше да я махна. Не ме пусна. Вдиша, издиша, после пак. Усетих напрежение. Бях сънена. Той ни обърна. И двамата. Сега ме бе обвил така силно, така свойски. Защо не?
Нали бях негова. Нали това исках. В съня си бяхме един до друг, вплетени в едно. Чудно как успявахме да запълним всяка гънка на телата си. Един с друг. Придърпах завивката. Спря ме. Внимателно положи мекото одеяло върху мен, зави ме. Като бебе. Отпуснах се. Заспах…
Автор: Е.М.Христова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
