Всеки има своята главна роля. Играем в пиеси, написани от самите нас.
Слагаме в устата си реплики, отиграваме жестове, и с времето се учим да бъдем все по-добри в това.
Животът не търпи статиката. Действията управляват цялото ни съществуване. Единиците и нулите не спират да се блъскат едни други в матрицата на реалността. Докато се упражняваме по стил, телата ни продължават да бъдат най-обикновени вселени, в които си дават среща клетки и атоми. Големият взрив е положил само началото. Непрекъснатите сътресения от емоции и чувства са неизбежна част от мисията да изживеем себе си тук и сега.
Може наистина любовта да е кръстница на глупостта, както казва Рей Бредбъри, но ние играем съзнателно и в името на тази пуста любов, заради която често се поглеждаме в огледалото. Въпросът какво има зад самото огледало винаги ще стои. Иначе нямаше да се стремим да ставаме по-добри в нещата, които правим.
Дори стрелките на часовниците, заковани за състарени циферблати, не спират да се гонят, макар да са обречени да останат разделени една от друга. Само секунда вечност ги дели възможността да са заедно и това им е напълно достатъчно, за да се движат и да отмерват несъществуващото време.
Антрактите винаги са прелюдия към следващото действие. В реда на нещата е актьорът да изпуши една цигара преди да чуем монолога на лирическия герой. Пушим, заемаме отново местата си, гледаме, слушаме, аплодираме.
Всеки от нас има своите пет минути слава.
Няма никакво значение колко глупави ни прави любовта, щом сме способни на обич и имаме нужда да бъдем обичани. Глупостта в този смисъл ни отива точно толкова, колкото кича, с който често граничи красотата в природата. Важното е да действаме. Важното е да вървим напред.
Совите наистина са това, което са! Никой друг няма да се справи с персонажа ни по-добре от самите нас. Винаги нещо остава зад кадър или зад кулисите – точно както зад огледалото остава всичко онова, което е невидимо за очите, но придава смисъл.
Ние трябва да играем. Трябва да продължим да се упражняваме в доброта, толерантност и съчувствие, за да сме достойни за ролята, която ни е отредена.
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
Спрете да се пренебрегвате, заобичайте себе си
Здравословният егоизъм да обичаш
