Представяме ви за пръв път авторски текст на наша читателка!
Спокойно! Търпение! Търпение! Думите се набиват в съзнанието ми, докато отчаяно се опитвам да запазя самообладание в края на една километрична върволица от хора, чакащи да влязат в тясна стаичка на главна софийска улица.
Истината е, че върволицата криволичи по тротоарите и уличното платно и създава зверско задръстване. Изнервени шофьори от градския транспорт, таксиметрови водачи, бесни баровци и сърдити возещи се - мърморят, роптаят и бясно потропват по воланите. "Туп, туп, туп" – звукът от постоянното нервно потропване прераства в ритъм, подобен на ударите на сърце. "Туп, туп, туп" – ритъм на вечно бързащия и недоволен град.
Търпение, търпение!!! Е, да де, ама как да запазя спокойствие, когато мърмореща бабичка се бута отгоре ми, в резултат се спъвам в една от милиардните дупки по тротоарите и чупя токчето на чисто новите си червени обувки? Как да съм спокойна, когато на един възрастен господин му прилошава и аз, в бързината да му помогна, освен, че си навличам гнева на всички чакащи преди мен, настъпвам нещо, което изпълва с "благоухание" пространството?
"Туп, туп, туп" – поемам дълбоко въздух и го изпускам! Точно така! И отново! "ТУП, ТУП, ТУП!" Това, което си мисля, че е мисия невъзможна се случва – продавачка на гевреци, поседнала на малко столче встрани от чакащите, задрямва! И нито врявата, нито жегата могат да я смутят!
- Е, какво е това спокойствие, бе, госпожа! – недоволен и леко завистлив възглас се извисява над общата гълчава. Но в отговор се чува изсумтяване и отново "туп, туп, туп"! За момент ме напушва смях и се усмихвам, но усмивката ми замръзва под погледа на съседката по чакане - тийнейджърка с пиърсинги по цялото лице.
Да се чуди човек защо е смръщила идеално изскубаните си веждички и защо малката й уста е нацупена. А да, щях да забравя! Причината е в шумния град, в неприятните срещи и разговори, с които трябва да се справи, чакайки и бутайки се в тази върволица от хора.
Истината е, че жегата бавно разтопява представите ми за време и за пространство… В миг общата шумотевица и недоволство остават назад, назад и чувам онзи звук - "туп, туп, туп". Само че вече не е ясно дали това не е звукът от кръвта, нахлула в главата ми, или са ритмите на града. Търпение, търпение, още съвсем малко – час или може би час и половина и ще съм в заветната стаичка…
Спокойно! Не се намесвай! Мислите бавно пропълзяват в умореното ми Аз на фона на поредната случка до мен - счепкване на политическа тема, прерастващо в ожесточен спор. "Туп!". Рязък звук от клаксон направо разцепва въздуха, а да не говорим за шока, в който изпада продавачката на гевреци и привлича вниманието ми върху причината да съм на това място...
Изведнъж се сепвам от бутане в ребрата и реторичен въпрос: "Ще влизаш ли или...“ Дошъл е моят ред да вляза. Ура! Да, точно така: ура, защото не искам повече да стоя полуприпаднала в адската жега, не искам да участвам в кавги и да дишам в ритъма на града – "туп, туп, туп"! Най-накрая ще вляза и ще се освободя от напрежението, което витае наоколо и обхваща дори и моите кости. Най-накрая! Добре, че съм търпелива!
Търпението е... разковничето! Търпението! Но въпреки всички тези и подобни ежедневни "изпитания” не си мислете, че не обичам този град и неговото "туп, туп, туп, туп“...
Автор: Екатерина Цветкова
Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg
