Твоята истина или моята реалност... кое би избрал? Или може би се питаш, защо ги разделям като две различни понятия. От "истината" до "реалността" трябва да извървиш един дълъг път, по който сам избираш да тръгнеш и отново сам вървиш. Дали ще стигнеш зависи изцяло от теб.
Може би прекалено дълго време бягах от "моята реалност", докато той живееше със "своята истина".
А моята реалност отново е тук - спокойна пролетна вечер, красиво небе, а аз отчаяно се опитвам да избягам от нахлуващия водопад от мисли в главата ми. Ще ми се да бъда непукист и да съм "над нещата" (нали така е модерно). Но някак не ми се получава и отново си заравям главата. Понякога наистина мисля, че полудявам и прекалено много се замислям над всичко, което се случва около мен и с мен.
Предвид всичките ми опити да не обръщам внимание на случващото се, което ми размътва мозъка и очевидните съвпадения – игра на проклетата съдба, в крайна сметка, точно това и направих. Някакси през цялото това време животът събираше и разделяше пътищата ни, нов ден - ново приключение, нов човек - нова история, но в края на деня той беше там... там, за да ми напомни отново, че го има.
Да ми припомни, че животът ми продължава, но не и без него, не и без всичко което ми напомня за него, така старателно, когато се почувствам силна и готова да го забравя. И все пак си мисля, че това не беше поредната ни "битка", а краят на нашата малка "война". Краят на една вълнуваща и разтърсваща история, в която аз треперех от вълнение, харесвах до полуда, обичах до болка, мразех силно и ненавиждах, а там накрая, беше той, питайки ме какво се случи с нас.
Отговорът беше много лесен, но и той както всичко останало се изгуби някъде там, където беше неговата истина. "Истината", която търсех толкова много във всеки един, "истината", която мечтаех да изживея, а всъщност се оказа толкова далече от мен и моята реалност. Някога един човек ми каза, че ако превърнеш сърцето си в оръжие, накрая неизменно насочваш дулото към себе си. Но всъщност няма значение колко много искаш някой, ако той не те иска.
Няма значение какво искаш и си готов да дадеш, ако другият не желае да го получи. Няма значение дали ще изплачеш всичките сълзи на света и ще крещиш, докато и последната ти гласна струна се скъса... Ако другият няма очи да види, уши да чуе и сърце, което да отвори, именно за теб. И няма как да бъдеш "нещо" за някого, преди да си бил "всичко" за себе си!
Няма как да обичаш, преди да си обикнал себе си, преди да си обикнал човека, когото ставаш, когато си с нея/него, защото трябва да имате нещо общо, за да се разбирате и нещо различно, за да се обичате. Аз няма да спра да живея така лудо или да искам максимума от всичко, но няма и да спра да търся тази силна, изпепеляваща любов.
Разтърсваща те из основи и оставяща ти белег за цял живот, защото любовта не може да се обясни, тя може само да се изживее, но именно тя обяснява всичко.
А ти... с теб може би ще се срещнем някой ден... Отвъд представите за правилно и грешно има едно пространство. Ще те чакам там...
Автор: Бранимира Щилиянова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
