И тъй като съм театрален човек, ще взема назаем от Театрална работилница Сфумато темата на последните им спектакли - мотото, през което прокарват творческите си търсения, а именно “изчезващата човечност”, за да ви представя трите най-силни книги на ноември в моята лична класация.

В опит за улавяне на “изчезващата човечност” Ганка Филиповска, Керана Ангелова и Ина Вълчанова тръгват по три стръмни и трудни пътя, въоръжени само с женската си сетивност, наблюдателност и въображение.

Нарамили болката и бремето на днешния ден в днешна България, тези силни жени се опитват през словото да търсят човека, онзи изчезващ вид, който все още има душа, сетива и мечти.

И ако варненката Ганка Филиповска насочва поглед върху обикновения човек от делника, почти анонимният човек от статистиката, песъчинката, която е толкова малка и незабележима, че има себе си за незначителна, то Керана Ангелова с широки крачки и размах прескача територии и векове, доказвайки за пореден път, че духът е извън времето и пространството, а човекът е преди всичко дух. Най-смела в боравенето с време и място е Ина Вълчанова, за която пък граници въобще не съществуват, затова тя създава един антиутопичен свят, който хем ни е съвсем близък и познат, хем ни изненадва с пластичност и фантазия.

“Записки на свинята” съвсем не е примамливо заглавие за случайно четящия потребител на литературни стойности. Много хитро и нарочно Ина Вълчанова е бягала от лъскавата опаковка, от заглавие кука, от надут пиар и нескромни амбиции. Шапка свалям на издателство “Ерго”, което за пореден път доказва вкус, доверявайки се на автор, който не гали, а дращи - с ирония, хумор и философска дълбочина.

Действието на романа се развива в Созопол – един град, който сякаш е създаден за бохемската природа на авторката, град, който присъства и в първия й роман “Потъването на Созопол”, град, който носи в себе си много културни пластове – по хоризонтал и по вертикал. За някои този град е курортната мечта на софиянеца от соца до наши дни, с лъскавите си кръчми, с артистичната бохема, с всепоглъщащия кич. За други това е история, археология и памет. Жонглирайки свободно и умело и с двете представи, дългогодишният радиожурналист Ина Вълчанова изгражда една нова трета представа за града, а именно, че той е такъв, какъвто си пожелаеш. Книгата говори отново за края на света, но от гледна точка на днешния ден и възможността краят да бъде преодолян.

Антиутопията избуя като жанр през последните години и неизбежно се огледа и в нашата литература. След покъртителния “Тихото слънце” на Петър Денчев, Ина Вълчанова е другият представител на жанра, за който смело мога да кажа, че е брилянтен. Ако живееше отвъд океана, Ина отдавна би била милионер от продажба на сценарии.

От много години се каня да прочета нещо на Керана Ангелова. Но точно сега съдбата ме срещна с нейните нови издатели и всеотдайната Невена Дишлиева - Кръстева, която тутакси ми подари три книги на Керана, убедена че ще ми харесат. Признавам си - в света на Керана влязох късно и трудно, но завинаги. 

Последният й роман “Слънчогледи за Мария” не е от тези, дето се четат на един дъх, защото дъх не ти стига, когато те хване за гърлото историята на момичето от сиропиталището или тази на онзи мъж, който търси бременната си жена, пострадала от атентата в Сарафово, или уж познатата история от биографиите на Ван Гог за лудостта му, неслучилите се любови и космическата му самота.

Ето малко за сюжета: “Мария. Стефан. Винсент. Родени са в различно време. Но се познават. Нямат съмнение нито в съществуването един на друг, нито в своята предопределеност един за друг. 

Събитията, които дават живот на тримата - далечни и така съдбовно близки - се повтарят и преплитат, силни и разтърсващи, необяснимо еднакви. Отекват между времената и пронизват сънищата. Цветовете, символите и думите преминават пространствените ограничения и правят героите възможни един за друг. И напомнят, че единственото, което можем да направим за себе си, е да не се отказваме от любовта -- въпреки насилието, агресията, самотата и болката на света. Защото, както казва Ван Гог, "животът без любов е безнравствено и греховно състояние".

“Слънчогледите” е трудна книга, като трудните любови – изисква усилие, докато се срещнете, но после те зарежда така, че можеш да отлетиш не в друг век, а направо на друга планета. Керана пише сложно, с дълги пасажи, вглъбено, с много препратки, с дълбочина и безмилостна откровеност. Такива автори те влюбват бавно, но сигурно, и просто е неизбежно да не посегнеш да прочетеш и още нещо, да научиш и преживееш още малко ... себе си.

За Ганка Филиповска не бях чувала никога, докато буквално не се сблъсках челно със “Сонет 130” - дебютния й сборник с разкази. Първото ми усещане за безмислостния ефект на историите беше, че ми звучат много мъжки. Напомниха ми за разказите на Людмил Тодоров – кратки, остри, човешки. И двамата автори са майстори на живото, драматургично и действено слово - нещо, което малцина пишещи владеят. А книгата е дебют! Удивително силна и въздействаща книга за изгубената човечност, за драмата на неслучилите се животи, книга, която ще ви събуди и ще ви държи буден за болката, прошката, изплъзващата се взаимност и любов.

И трите книги не казват, а буквално крещят, че уви, сме станали все по-малко хора и че в борбата за оцеляването сме изгубили нашата човечност. И май единствено сигурният път към откриването й е болката. А това най-добре го разбират жените. Вие си знаете защо.