Вече познавате Стефани Евгениева като влогър и блогър, който обича да чете и говори за любимите си книги. Сега ще можете да я видите и в друга светлина – като автор. Остават броени дни до илизането на дебютния й роман „Вербувана“.
„Вербувана“ е първият български художествен роман, който прониква дълбоко в пастта на теористичната групировка "Ислямска държава" и хвърля светлина върху хората в нея.
Кои са те, за какво се борят и защо са там?
Как се обучават?
Как се вербуват млади мъже и жени?
Как се извършва подготовката на камикадзета?
Каква е ролята на ужасяващите видеа, показващи екзекуциите?
Какво се случва с децата - "малките лъвчета на Халифата"?
Как едно момиче, вербувано и омъжено за екстремист, успява да се адаптира, за да се оцелее?
Питат ме защо избрах да пиша толкова тежък и некомерсиален роман. Защото за мен беше важно едно-единствено нещо от момента, в който преминах прага на Военна академия. От момента, в който започнах да пиша магистърската си теза исках да имам научен принос в тази сфера, т.е. да разработя модел/теория, която да дава обяснение защо пандемията „Ислямска държава“ се превърна в чумата на новото време.
Така се „роди“ смисълът да създам „Вербувана“. Вярвам, че всяка книга, трябва да носи много ясно послание. Целта на "Вербувана" е да покаже, че всички живеем с последствията от собствените си избори и как едно разбито семейство, общество, ценностна система, могат да доведат до необратими ситуации, от които няма връщане назад.
2017 година за мен беше изпълнена с много книжни емоции. Освен, че до дни първият ми роман ще бъде факт, успях да се запозная с много качествена литература. Щастлива съм да споделя моите любими 10 книги, които остават емблематични за моята 2017 година.
„Сорая“ – Мелтем Йелмаз или защо революцията не е еволция. Разказ за едно момиче, застанало на пътя на войната. Какво представляват бежанските лагери и как се оцелява след една криворазбрана любов?
„Има ли места в Рая“ от Даян Шаер – роман, засягащ бежанския проблем и случващото се в болниците, където приемат пострадалите войници.
Светлана Алексиевич и „Войната не е с лице на жена“ – една различна гледна точка. Женската война. Борбата на емоциите. Когато нежният пол излезе на бойното поле и вместо да дава живот, отнема такъв.
Говорим си за...
„Сол при солта“ от Рута Сепетис. Един роман, който разказва за най-голямата морска трагедия, а именно – потапянето на кораба Вилхелм Густлов и измирането на близо 8 000 души, 5 000 – от които деца. Всички, бягащи по войната.
Крис Клийв, който написва „Другата ръка“, за да изобличи случващото се в Нигерия и как заради борбата за ресурси, хора биват масово избивани, момичета са изнасилвани и са принудени да бягат от родните си места.
Тазгодишният носител на Нобелова награда за литература – Казуо Ишигуро и „Никога не ме оставяй“. Неговият свят е болезнено реалистичен, въпреки че романът е антиутопия. Представете си свят, в който клонирането на хора е факт, но тяхната единствена цел в живота е да станат донори и да умрат, давайки всичките си органи на другите.
„Летящата планета“ от Александър Ненов ни представя свят, управляван от еколози. Науката е забранена, НАСА не може да изпълнява фунциите си. Всичко е природосъобразно. Докато един ден в небето не се появява странен обект... тогава ООН трябва да реши дали да си затвори очите или да изпрати мисия, която да разбере защо той е там.
„Илумине“ на Ейми Кауфман и Джей Кристоф беше книгата, която ме накара да заобичам научната фантастика. Жанр, който досега не бях чела и нямах желание да чета. Вече гледам на него по различен начин.
„Рай“ – Радослав Гизгинджиев. Това е роман не за ума, а за душата. Роман за тънките и невидими нишки, които ни свързват и ни правят истински. Това е книга, стил, философия, които трябва да се четат и осмислят с отворено съзнание, имаче посланието никога не би ви докоснало.
„Има ли по-рано от сега“ Ралица Генчева. Винаги съм изпитвала особен респект към поетите и тяхната фина настройка към света. Емоциите им докосват различно, думите им се леят различно. Затова са специални. Също като Ралица.