Има една много хубава книга на Макс Фриш. Тя е от онези повести, които човек запомня завинаги и подарява за спомен на своите най-близки приятели. Казва се „Човекът се появява през холоцена” и разказва за мъж в преклонна възраст, който се опитва да възстанови спомени, факти и места, на които се е чувствал щастлив. През цялото време за фон вали тихо и напоително – дъжд, който може би ще сложи край на света.
Няма нищо вечно.
Често любовта и приятелството имат срок на годност.
Скоро срещнах приятел, който от няколко години живее в Испания. Сега той пребивава в страна, където хората умеят да живеят ден за ден и не отдават толкова голямо значение на проблемите. Или поне така изглежда. Не че там няма криза, просто манталитетът е друг. Моят стар приятел е прихванал привидната освободеност на испанците, но балканското отвътре не спира да чопли, не спира да го държи нащрек.
Промяната е измамна. Веднага си личи, че интересът към материалното е надделял. Духовното е оставил тук, преди да се качи на самолета на Терминал 2. Вероятно това е единственият начин да съхраниш нещо от себе си в чужда страна, където не познаваш никого и където трябва да започнеш да живееш отначало. Казвам „вероятно”, тъй като осъзнавам, че подобна нагласа не е правило, а един от възможните начини да оцелееш. Това „вероятно” важи и за родната географска ширина.
Понякога нашият избор наистина е от значение.
Разговорът се върти около начина, по който испанците се забавляват. Напомнят се факти за коридата, сангрията и сиестата в голямата жега. Чак виждам захласнатите в смях мургави момичета и смуглите момчета, които са яхнали скъпи мотори – сякаш ще надбягат времето в търсене на голямата любов, ако в портфейла си имат достатъчно много банкноти или кредитни карти.
Да, навън българите трябва да работят. Да, парите на българите никога не са достатъчно, за да си позволят лесна любов и бърз мотор, но някак по-добре свързват двата края. Поне така казват. Поне така изглежда.
Изборът да си създадеш нови спомени на ново място с нови хора не е лесен и определено не е доходен. Приятелства, които приключват с две споделени бири. Легло в тясна квартира, на което се просваш капнал от умора, но с надежда че утрешният ден ще ти донесе по-хубава вест.
Говорим и аз разбирам колко друг е станал този човек. Онова, което съм познавал в него, е повод да започна да си припомням неща по време на дъжд. Холоценът е все така притеснителен.
Хората не остават същите. С всеки ден те променят отражението си и за това огледалата нямат никаква вина.
Говорим, но всичко се свежда до размяна на мисли – низ от думи, които не спираме да бълваме един срещу друг от страх, че ако спрем да говорим, тишината ще взриви целия покой на рутинното ни битие.
Тишината без дъжд е убийствена.
Изпиваме една бутилка червено вино и на раздяла се потупваме по рамото в прегръдка, която вече няма какво да обещава. Животът е такъв. Нещата се случват както трябва и никой не ни пита. Разделяме се с ясното съзнание, че единият гони нискотарифен самолет на Терминал 2, а другият се оставя на бавното февруарско очакване на трамвай 7. Две посоки, които нямат пресечна точка. Две посоки, които вече съществуват успоредно във време-пространството.
Може би скоро ще завали безкрайният дъжд и аз ще бъда принуден да си припомням дати, места, събития и хора. Като героя на Макс Фриш. Защото не е необходимо да бъде скучно като в Швейцария, защото дори не е задължително да бъде скучно, за да си спомниш някого с хубаво и да се усмихнеш, докато навън не спира да вали…
