Росица Костадинова
Ден.
Обикновено ставам към 7:30. Обикновено винаги закъснявам за автобуса. Обикновено го правя нарочно. Затичвам се уж умишлено, за да убедя дори себе си, че съм навреме. Всъщност – че искам да съм навреме.
Когато с вътрешно облекчение и едно глухо Еее, пак ли? видя той да ме подминава, забавям крачка, обръщам се и отивам до магазинчето за цигари до спирката, взимам си кафе ( always black ) и със спокойна походка се отправям нататък.
Заставам на точно определено място, първо подушвам кафето и от аромата му съвсем неволно затварям очи. Знам,че имам време, докато нямам време. Рейсът ще дойде, но ще закъснея за работа най-вероятно.
Изкарвам една от тънките цигари и запалвам една. Забелязал си го и ти – първото дръпване, досущ като първото проникване, носят онова усещане. Да забравиш и да се насладиш. Тоталната секунда безвремие.
Имам точно 40 минути докато трябва да закъснея за работа. Да кажа, че като се кача в автобуса и си мисля за нещата от живота – ще излъжа. Още ми се спи, въпреки кафето, и единственото, което мога да направя, е да си сложа слушалките и да си пусна една от двайсетте песни, които имам на телефона си.
Всеки Божи път, когато си пусна плейлиста, се сещам, че от една година не съм го сменяла и дори на shuffle знам коя след коя следва. Превключвам на радио и забивам поглед в мацката до мен, която си пише във вайбър с някой. Мисля си, че маникюрът ѝ ми харесва, а тя си мисли, че ѝ следя чата.
И защото хората сме супер подозрителни, се дръпва на другата страна ( явно рейсът тази сутрин е бил доста празен ), така че да не гледам и продължава да цъка на телефона. И ето тук се замислям. Пълна ирония, честно.
Ако се събуждаш в София. Ако си на възраст между 20 и 30 години. Ако си свикнал си с апартамента си и с алармата, която те събужда всяка сутрин ( аз си имам до вкъщи петел, който кукурига като по часовник, дори в неделя ). Ако учиш тук. Или работиш. Евентуално – паралелно.
Ако харесваш деня си и обожаваш нощите си. Ако тук са повечето ти приятели. Ти си този, за който си мисля тази сутрин в автобуса.
Още от мен за теб – ти знаеш, че ако имаш време да спиш в рейса и да киснеш във фейсбук на работа, всичко е ок. Живееш най-вероятно с още поне един човек и когато нямаш достатъчно пари, винаги намираш средства.
Ти изпълняваш задълженията си всекидневно и пътят от работа до вкъщи не помниш повечето пъти дори кога и как е минал. Ежедневие, хора. Това е то. Независимо дали те удовлетворява или не. Когато си сред хора си един.
Този, който се отразява в техните очи. Ти си този, който се отразява в нормите. Ти си този, който изпълнява задачите си.
Ти си този, от който се изисква или който изисква. Ти си лидер, ти си агент в кол-център, ти си художник, ти си дизайнер, ти си работохолик, ти си от студентите в кафето срещу университета.
Говорим си за...
Ти си този, който не си взима билетче в рейса. Ти си вегетарианец или се наслаждаваш на мазен телешки бургер в обедната си почивка. Ти си един човек, и колкото и да се смяташ за необикновен, всъщност като теб има още пет такива дори в автобуса.
Всички спадаме към определена порода. Ние сме дневните създания на една добре устроена класова реалност. Ние сме ден. Ти си ден. Да искаш, да постигаш, да бъдеш.
Когато обаче никой не те гледа, знаеш ли какъв си ? Ти си тъмен, неясен и разгонен, и див. Такъв, какъвто не си там, през деня. Ти пишеш секс – разкази и се опитваш да разбереш как се прави музиката. Ти следиш разни хора из фейсбук и стоиш по тениска и бельо пред лаптопа.
Обичаш да хапваш филийки с мед и масло и ако се окапеш, просто с пръст го събираш и си го хапваш и това. Ти сваляш маската и сваляш сутиена ( всяка жена чака само да затвори входната врата и да го направи ). Ти гледаш порно гифчета и си взимаш дълъг душ.
Ти се сещаш за онази своя любов от гимназията и си припомняш как я чакаше да се появи на лафката, за да пушите заедно цигари. Когато никой не гледа, дори в нослето си бъркаш с кеф.
Тогава заставаш пред телевизора и гледаш вторачено прогнозата за времето и си мислиш Ех, баси яката рокля има тая мацка или Ех, баси дългите крака има тая синоптичка – зависи.
Когато никой не гледа, ти си нощта. Не само, защото тогава имаш възможност да останеш сам. А защото тогава си този, който не показваш навън. През деня. Теорията ми ти се струва странно идеалистична, нали?
Опровергавам те/се – нищо не се случва само през деня, ако нощта не е била дива. Докато е тъмно, винаги ще е по-интересно. Обаче ако е правилно светло, нощта винаги става по-интересна.
Когато си влюбен денят се слива с нощта и ставаш див и неясен, когато се предполага, че трябва да си обоснован и подреден. Докато те връхлита идея или мечта – нощта се озарява. Ти си – ден и нощ.
Нощ.
София. 22:30. Пиша на лаптопа на гаджето си, защото моя се прецака брутално. Изгоря ми хардът и загубих снимки от преди 10 години, на които позирам с най-добрата си приятелка от училище.
Изтриха се всичките ми стихотворения, които бях писала в тъмните дни на тийнейджърството си.
Днес, през деня, станах мениджър на работното си място. Жълти високи обувки и красива зелена рокля до коляното, изправена коса и перфектен маникюр.
Пет часа по-късно съм седнала с кръстосани крака на пода в хола, облякла съм мъжка тениска на Delate и слушам Сашо Роман на слушалки.
Косата ми е вдигната на странен кок и съм без сутиен. Пиша и си мисля – харесвам дните си и обожавам нощите си.
Нямам търпение за сутрешното си кафе.
