Не вярвам в случайността - тя е просто неосъзнат избор, няма нищо случайно в емоциите и мислите, няма случайност в чувствата и действията ни, но най-вече няма случайност в живота ни.
По тази неоспорима логика на моят крайно нелогичен ум, се озовах отново в тъмнината. Онази тъмнина, от която не можеш да избягаш, не можеш да пребориш, а просто да изживееш. И всеки опит да видиш светлината е толкова отчаян, колкото и да запалиш свещ срещу вятъра. Има различни нюанси на тъмното, които си струва да видиш, за да се научиш да познаваш всички цветове.
И в този мрак на моята душа, аз реших да взема от света това, което ми се полага - чист въздух и самотни улици, на които да разкажа за себе си. Ако казват, че е най-трудно сам да си простиш, грешат, защото е най-трудно да решиш дали можеш да си простиш. Да чакаш милост, опрощение - толкова унизително и жалко за егото и душата, но за да се научиш да летиш, трябва първо да усетиш какво е на земята.
В логиката на тази моя вяра, аз реших мислено да разкажа на света, на онзи, притихнал от тъмнината свят, за себе си, да споделя част от това, което не можех да споделя на никого.
А улиците са толкова самотни и пусти, в тях можеш да намериш истинската самота, бездушни светлини на уличните лампи, които предначертават пътя на мисълта. И ако не се загубиш в мрака, ти остава надеждата, че ще намериш себе си.
Така започна моето пътуване към мен самата, пътуване без крайна цел и без ограничения.
И така ето ме и мен - винаги съм обичала тъмното и прокраждащите се светлини, има нещо тайнствено и свято в тях. Но не съм и подозирала, че в този мрак ще търся светлина за себе си. И както вече казах, не вярвам в случайността, щом съм тук има причина да е така. Има смисъл да търся, за да мога да намеря.
И по пътя на своите мисли, в които се губя и намирам отново и отново, успях да отворя сърцето и очите си, за да обгърна целия свят, който сега се разкриваше пред мен.
Градът е притихнал и чувам само ударите на собственото си сърце. Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх, та аз се страхувам от всичко - от самотата, от любовта, но най-много се страхувам от това да загубя, да загубя себе си. Но вече е късно за всички страхове, защото до един се сбъднаха.
Сега бях наистина свободна, защото нямах какво да губя. Така е много по-лесно, без предубеждения и очаквания, само емпирични резултати от моят душевен експеримент.
Дали аз сама се промених или ме промениха тези, които разбиха сърцето ми - това е то - екзистенциалният въпрос? От всеки взех най-доброто и дадох всичко от себе си - нечестна сделка, но не съжалявам, така си повтарям, докато не повярвам в необоснованата си вяра.
Приятелства, любови, предателства, раздели - от всичко съм опитала и познавам вкуса на лъжата, но бих го изпитала отново, защото си заслужава. Всеки опит да намериш истината си заслужава провала.
Въпроси, въпроси и една неработеща логика, въпроси, въпроси и емоция. Коя ли е по-силна от тях двете? Но знам със сигурност, че емоцията е по-жестоката. Тя подчинява волята, превръща те в парцалена кукла и те разпокъсва, издърпвайки малко по малко всяка нишка на съзнанието ти.
И така, да се върнем на моето пътуване, болезнено и страшно по презумция, но вече нямах страхове, а на болка съм изключително издръжлива, какво можеше да ме спре да достигна до края, да достигна до себе си? Нищо. Нищо нямаше да позволя да ме спре, не и този път. Сега беше моят час - тук на празният булевард, да, аз трябваше да намеря отново изгубената си вяра, да скъсам веригите със всички самообвинения и заблуди, нямаше повече време за губене, та аз отдавна бях изчерпала лимита му.
Сега трябваше да реша коя ще бъде моята доминираща стратегия. Теорията на игрите е сериозна дисциплина, иска се концентрация, знание, логика - всичко, което не притежавам, но все пак щом Наш е намерил своята равновесна точка, своя начин да пребори лудостта, нима не можех и аз да намеря стратегията, с която да постигна равновесие в живота си.
И точно докато прехвърлях на ум матрици и числа, чертаех мислено стратегии и предвиждах хода на противника, видях един скитник. Нищо интересно, нищо ново, нищо, което не знаех, беше този човек, но сякаш не се връзваше в цялата ми подредена логическа структура, в стратегията и в моята теория за играта.
Дали защото бях забравила, какво е да си налудничево щастлив или просто не бях виждала досега скитник да рисува, но се почувствах омърсена от собствените си мисли, бедна на чувства, които вече бях предварително раздала, бях тръгнала да търся себе си, а намерих едно нищо.
Едно нищо, което се страхуваше, макар че беше осъществило всичките си страхове. Искрено завидях на този човек, та той имаше целия свят, защото не се бе отказал да мечтае. Рисуваше своите мечти, с неправилни черти и подръчни материали, но все пак мечти - жена, която може би е обичал или тази, която очакваше да срещне.
Дори в студа и мрака на своето безутешно съществуване той все още виждаше красивото, не бе загубил естетиката на онзи далечен блян, който няма никога да ни се сбъдне, но въпреки това ни дава повод да се усмихваме със затаен дъх,очакващи невъзможното.
Тогава аз разбрах, че не търся себе си, а просто повод да се оправдая, че се отказах, предадох онази голямата мечта, която даваше смисъл на всичките ми грешки. И нямаше да се намеря нито сега, нито после, ако не започнех отново да мечтая.
Да позволя на себе си, на сърцето си да види красивото в невидимото.
И сега навярно ще си помислите, че съм се вдъхновила от поредния скитник по улиците, но да, така е, защото само този, който познава горчивият и тъжен край на играта, би могъл да избере правилната стратегия, но в нея няма да има логика, няма да има математика, а само чувства, защото заради тях играта си заслужава.
Автор: Елиза Костадинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
