За любов няма да ви пиша. Напоследък гледам да не мисля много много за това какво се случва след като се влюбиш. Не защото очаквам лоши неща, а именно обратното - защото когато не очакваш нищо се случват най-прекрасните неща.
За теб самата. За света, в който живееш. Никой не може да каже със сигурност какво се случва след като попаднеш в бездната на или след любовта. Никой, освен този, който наистина го е усетил. Който наистина се е влял.
Знаете ли, любовта много често е доста объркано понятие. Убедена съм, че в секундата, в която прочетете или чуете тази вълшебна, но доста изтъркана думичка, си представяте друг човек. И ми става жал... не за вас. Никога.
Става ми жал за товара, който има тази дума - "любов" и какво всъщност много малко хора осъзнават. Или по-скоро осъзнават много късно.
Любовта между двама души в най-чистия си вариант е възможна единствено и само тогава, когато притежаваш любовта в самата себе си. Към себе си и към своята вселена. Колкото и малка да ти се струва тя.
Всеки човек трябва да знае какво е да харесваш себе си на първо място, за да може да харесва след това някой друг по онзи, магичния начин. Обаче да оставим общото, да оставим хората, да си поговорим за нас, жените.
Защото жените... ние, жените, сме едни от най-чистите и едновременно силно горящи същества на този свят. Ние даваме емоция на всичко. Даваме магия на простите битови неща. Даваме смисъл на всеки един чужд дъх.
И въпреки това много от нас спекулират с божественото си начало, само за да оправдаят материалната си душа. Тук не става дума само за пари, коли, мъже, дрешки, излизания.
Тук става дума за нещо много по-лошо... Много жени, особено след определена възраст (по мои данни - 26-29), започват да изграждат мозъка си на базата на липсите и желанията си, без да осъзнават, че умът им не сътворява любовта. Умът им ги води към прагматичността.
Или може би го осъзнават... И създават един много изкуствен свят, в който "искам", "трябва", "забранявам" и "сигурност" са прекалено често срещани думи. Сякаш жените сме устроени така по подразбиране - дали ще го нарека биологичен часовник или просто чувство за загуба на младостта, или може би дори "синдрома на 26-годишната стара мома".
Имам толкова много познати, които просто искат вече да имам бебе, просто искат да имат някакъв правилен мъж според измислени стереотипи. Просто имат нужда да им помогне някой с покупките или да ги карат до работа. Просто искат да си уредят живота.
И от тук идва отговорът на въпроса ни - защо някои от нас никога няма да бъдат щастливи всъщност? Ами много просто - защото щастието и прагматичността са две понятия, които стоят на една права, но едното е спирка по пътя към другото.
Живея в свят, в който съвременната жена сякаш се бие в гърдите с гордост, че може всичко са постигне сама и въпреки това иска всичко да ѝ бъде осигурено от мъжа до нея. Не става така. Не бива така, дами.
Знаете ли защо браковете на бабите ви са успявали? Защото никой не е искал да вземе функцията на другия - жената е пламъкът, който осветява пътя на мъжа - двигателят на взаимоотношенията ви.
Това не е текст за домакини, това не е и текст за мачовци, които се разхождат с брадва в ръка в гората. Това е един текст, който ми се иска да ви накара да се замислите дали пък не грешите някъде във възприятията си за живота и връзките. Дали пък това, че поставяте прагматичното пред изживяното, не ви прави по-малко човек, по-малко жена. По-малко щастливи.
Съвременната жена стана олицетворение на материализъм и изисквания. Съвременната жена иска да бъде богиня за някого, но сама за себе си не е такава. Да си богиня не се състои в това колко маркови дрехи и обувки имаш. Богините се усещат по осанката, по движенията, по начина, по който карат един мъж да се чувства.
Богините са жените, които осъзнават своята сила, без да я използват за мъжки цели, по мъжки начин.
И после правилният идва. Той ви чака. Дайте си време, дайте си любов, дайте си осъзнаване.
Още интересни статии, които да прочетете:
