Говорих наскоро с една млада, красива, успяла жена, която тежко преживяваше, че приятелят ѝ, с когото са живели на семейни начала, си събрал багажеца от квартирата ѝ под наем и се е врекъл официално във вечна любов към притежателка на огромен апартамент в луксозен комплекс.
Та се сетих за едно мое… а сега, де, да беше гадже, не беше, приятелче, ама не съвсем, бих казала ухажор, ако думата не бодеше очите на слепите. Но да го наречем просто момче, с което бяхме състуденти, без да прекрачим границите на чисто колегиалните отношения, после времето ни разпиля, после случайно се срещнахме след 20 години и на мен ми беше интересно да си говорим. Ако за мъжа любовта минава през стомаха, за жената тя влиза през ушите, за да намери най-краткия път до сърцето и да се настани там като стопанин. Или, както по-често се оказва, като квартирант на свободен наем. Може и като пансионер с всички екстри.
Този мой ухажор умееше не само да разказва истории, но и да ги играе, та ако си младо-зелено девойче, току-виж си залитнала, че затънала в море от любов. Мен ме забавляваше как общо взето тихото, възпитано момче от провинцията, се беше превърнало в елегантен пресметлив зестрогонец. Ако не назнайвате тази дума, поне по смисъл ще я схванете, наоколо е пълно с такива. Зестрата е я апартамент, я връзки за работа, я ракета-носител към влизане и налагане в обществото, я да има кой да те обгрижва всеотдайно всеки божи ден, а ти да разказваш истории от приказни, по-приказни и от главозамайващи до опияняващи.
Докато отсрещната страна изтрезнее и хлопне кепенците на търпението си да обича с ушите, за да ти пълни стомаха. И егото. Ей, пусто мъжко его, дето засищане няма! Не говоря за всички мъже, моля, моля, да си имаме уважението! Но колкото едно нещо е по-малко (егото, егото!), толкова повече те разкъсват щенията да е поне като „какъв голям е, о, Боже мой”.
И да се рее в пространството високо-високо. Нямал значение размерът ли? Няма, за който го има. Та думата ми беше за старото ми приятелче. Беше минал през два брака и три съжителства. С една успяла колежка с апартамент в идеалния център на София, с два пъти по-младата от него дъщеря на крупен държавен чиновник, с галеристка в Милано, с наследница на реституции в размер на шестцифрени суми в недвижима собственост и с притежателка на рекламна агенция, но не му се получило (о, по тяхна вина, разбира се!), та започна да ме ухажва отново, хеле съм поне софиянка и ме показват по телевизията. Беше наясно, че няма да му се отвори парашутът, но беше свикнал да опитва.
Рецитираше ми стихове от любими поети по телефона, причакваше ме след работа с букетче първи теменужки, свито в шепата, проявяваше проникновена заинтересованост от личните ми, служебни и творчески дела и най-важното – прочувствено ме убеждаваше, че някой трябва да се грижи за мен. Подразбирай кой. Той, я. Ами грижата е съществен компонент в отношенията мъж – жена. Самата дума ухажване не е случайна. На руски значи грижа се. При нас е изместен смисълът към „свалям”, „домогвам се до любовта ти”, слагайте си всичките синоними, дето ги знаете за това действие.
Рутя, пускам се, закопчавам, забивам и т.н. Но! Забележете, че във всичката тази сваляческа ухажорска терминология ударението пада върху постигането на твоята цел, а не върху загрижеността ти към обекта. О, не може без ухажване, от вратата за краката на никоя жена не се харесва, дървеняк, дето ти мучи, няма никакви шансове, изкуство има в тази работа да спечелиш сърце, апартамент, съвместно съществуване, по-висока обществена позиция или лаври.
Ах, пусти лаври, пуста слава, пусти въжделения, пусто-опустело обеднялото откъм достойнство мъжко войнство. При това съвсем незлобливо го казвам. Щом има зестрогонци, значи има зестродавки. Равновесие. Консумираш, ако има какво. Като ти поднесат върху снежнобяла колосана покривка купичката с досегашния си живот, приготвен от всичко, което е постигнато в материално отношение, прецеден, избистрен, подправен с пикантни подправки (разбирайте го във всякакъв смисъл), ами сърбай!
Не си извадил пищов, та да излапаш благинката, сами ти я сервират. Даже, съвсем сериозно, заслужил си я, потил си се, стремил си се, свалял си звезди, писал си куплети, разхождал си претенциите си, влагал си в букети, кафета и билети за филм или концерт, според с каквото искаш да омаеш и обаеш. Да ти е сладко. Със здраве да си я кусаш. Докато купичката се изпразни. Защото всичко се изпразва, ако не го допълваш. Трябва, след като веднъж си седнал на масата, да притичваш регулярно до магазина и да купуваш продукти, та да ври тенджерата с постигнатата цел непрекъснато.
Тая работа от думи, замъгляващи погледа, подкосяващи коленете и предизвикващи сладостен сърцетуп, не се получава. Виждаш дънцето и трябва да станеш от масата. Или да си умреш гладен. Но преди това ще те изхвърлят в 98% от случаите на втората година. Е, може би има и жени, дето ще те обгрижват по-дълго, заради това, че пръв или единствен си им обърнал внимание, че по-добре с хрантутник, отколкото сама на масата, че карай да върви, поне не пие и не ме бие, ама пък да са цели 2%, много ми се види за всичкия този милиарден калабалък, дето щъка по планетата.
Колкото и да сме все по-консуматорско общество, безплатен обяд няма. От вселенската супа, та докато свят светува. Другото е гола вода и ще си я пиеш студена. Щото… Виж заглавието.
