Живея в курортно село отдавна, но не познавам всички съседи, не съм любопитна, не ме интересуват хорските съдби, освен нещо, което много си заслужава, а също и ако се отнася за мен.
Имам едни съседи, които не живеят съвсем до нас. На село понятието "съседи" е по-относително, отколкото в града – ако сме в една махала, колкото и голяма да е, все сме съседи, а не като в града – броят тези, които са им от входа, или на десетина номера около къщата им.
Даже не знам къде точно е къщата на моите атрактивни съседи, но непрекъснато минават покрай нас, кога с кола, кога пеш, а когато са пеша – това е най-хубавата част от моя ден, защото тези непознати иначе за мен хора се превърнаха в нещо толкова важно нещо за моя ден.
Те вървят винаги усмихнати, хванати за ръка, облечени младежки, лятно време винаги са по къси панталонки, но наистина късите, които носехме в нашата младост, а не тези, развлечените, които носят днешните младежи и според мен, на нищо не приличат. Не са в първа младост. Научих, без да искам, че имат три деца, женени вече и не знам колко внуци.
Тя е като слънце, винаги усмихната и винаги се заглежда в моята градинка и винаги намира нужните думи да ме поздрави, да си поговорим няколко минутки, да ми повдигне духа, а изобщо не знае, че за мен е толкова важно да чуя подобна дума. А той е по-сдържан на вид, но с такава любов я гледа и така нежно ѝ държи ръката и мисля, че точно него бих нарекла "джентълмен".
Иска ми се да има много повече хора като тези съседи, защото те са солта на Земята – не може всеки ден да се разминаваш с намусени, гледащи те с невиждащи очи хора, които не са научени да поздравяват, не са чули думата "Добър ден", "Добър вечер", ... "Здравейте", "Как сте?". Сякаш ако отрони едно "Здравей", ще му падне цената, или ще загуби пари, знам ли?
Има една съседска снаха, софиянка, на която подарявах цветя за садене, опитвах се да създам някакъв контакт, защото я чувствам като мое дете, но забелязвам, че тя започна да навежда глава, за да не ми каже дори "Добър ден", когато минава покрай нас. Всъщност тя не ме лишава от нищо, тя лишава себе си от нещо толкова човешко, също и малкото си детенце, защото няма да го научи на най-важното в живота – добротата, човещината, съпричастността, от която всеки един човек има нужда в живота.
Къде отидоха в годините старите български традиции, да се поздравяват хората, да си пожелават "добра среща". "добра стига" (това тотално изчезна), "Дал ти Бог добро", "Лек път", "Да илядиш", "Със здраве", "Много здраве на тоя, на оня", дори шапка се сваляше при тези поздрави?
Този, за който е предназначено и той връща същото и хората не се чувстваха никои, забравени, изолирани...
Била съм в арабския свят и ми беше приятно да видя, че това много се тачи и мисля, че там няма да изчезне никога! А колко хубаво беше, ако живееш далече от родния край и някой преминаващ от твоето село, или само познат ти е изпратил поздрави – чувстваш се все едно си видял половината си роднини, цял ден си в особено настроение – имала съм такъв случай, вярвайте ми, незабравимо е!
Тя и Той – слънчевите, така бих ги нарекла тези мои съседи. Вече ги обичам като роднини и винаги, винаги ще се радвам да ги видя на нашата улица, все така хванати за ръце, усмихнати, лъчезарни и поглеждащи към хората със своите лица-слънца...
Колко му трябва на човек, за да върне усмивката си и да иска да дочака и утрешния ден?
Автор: Ваня Методиева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
