„Една ливанка пита защо смъртта на нейните хора след атентата на 12 ноември в Бейрут не заслужава вниманието на света?”, „Къде сте хора когато коалиционите армии на великите сили избиват невини старци, деца , жени?”, „Това което не мога да разбера, е какво прави жертвите във Франция по-специални от всички останали?!? Къде беше съпричастието за загиналите в Кения? В руския самолет ?... Списъкът е дълъг.

От къде произхожда тази разлика и натрапчива демонстранция, че някой народи са друг вид категория?” – това са все въпроси на добри, мирни и сърдечни хора, които не си сложиха френското знаме върху профилните снимки в дните след трагедията в Париж.

Анджелина Джоли също се включи с думите: „Докато всички говорят за Париж, никой не спомена атаките в Ливан. Моля се и за двете държави”.

Честно казано, няма да скрия удовлетворението си, че в голяма степен благодарение на съвпаденията на атентите в Бейрут и Париж, а може би в частност на Анджелина Джоли, вече има хора, които започнаха да се замислят, че Ливан съществува в този кошмар вече 40 години. Може би не е без значение и факта, че Бейрут отдавна носи името „малкият Париж”.

Но няма да издребнявам. Аз съм от онези, които се включиха в хаштага: #НиеВсичкиСмеПариж. И не защото нямам сърце за всички други хора по света.

Напротив, откакто пиша в женски издания, дори съзнателно се старая да съм много мека към самоограниченията на жените с политическа и религиозна свобода на избора.

Именно, защото никога не забравям, че на прекалено много места по света, красотата, креативността и свободата е уязвена всеки божи ден. А това влияе на всички нас несъзнателно, защото сме един организъм. И дори да е останала само една жена на света, принудена да не изразява бляскавата си същност, целият организъм ще страда от това трънче в петата и стаена болка в душата.

Но в собственото си битие, се чувствам много повече парижанка, отколкото дори софиянка. Не задължително от съвременен тип, не и като бит, дори не като облекло, но като дух – определено.

Заради дребните неща, част от моя начин на живот. Обичам да закусвам с кроасани и кафе, да обядвам и вечерям в ресторанти, да седна с книга в кафене, да пия вино с приятели, да правя любов с хора, които харесвам, да „живея навън“, културните събития в града да са опорните точки на моята дневна програма, развлечение, контакти, вдъхновение.

Точно както отбелязаха и в Ню Йорк Таймс: „Нито една страна не умее да живее земния живот по-добре от французите”.

Впрочем, хареса ми коментара Лилия Огнянова, редактор от edna.bg: „И изведнъж границите между съпричастност и моден тренд се размиха...”

На пръв поглед звучи лежерно, даже саркастично, но в голяма степен съдържа причината състраданието към парижани да се разпространи като цунами. Ако се гмурнем в подсъзнанието, където дремят архетипите, които мотивират спонтанното ни поведение, ще може да разберем защо освен законодател на модата, Париж се превърна и в законодател на нашето състрадание.

Без капка лицемерие, без никакъв двоен стандарт. И тя не е по-различна от факта, че посредствания като литература роман на Дан Браун „Шифърът на Леонардо” стана световен бестселър и накара много хора да се тълпят пред картината на Мона Лиза в Лувъра и да си зададат важни въпроси за това как официалните религии са се превърнали в институции за власт и контрол, чиято цел е да прикрият истинския смисъл на връзката ни с онова, което наричаме Бог.

Независимо от хилядите други книги и свещени места, които крият не по-малко интересни тайни, като например Тикал в Гватемала. Чували ли сте нещо за това място?

Но за Париж сте чували, снимали сте се под и на Айфеловата кула, пред Триумфалната арка, пред Лувъра, опитвали сте палачинките на хълма Монмартър , някои като мен са обикаляли с книга в ръка по улиците от „Спокойни дни в Клиши”, опитвайки се да надушат, онова, което е усещал Хенри Милър, защото онова, което може да надушиш от Волтер, отдавна е размито в мода и парфюм.

Но сигурна съм, първата ви асоциация е „градът на любовта” – от всякакъв порядък. Романтична и продажна, на светци и куртизанки. Митът, легендата, символът, който този град носи, отдавна е превърнал във вехтория дори архетипите от гръцката митология. Независимо, че много отдавна и ако не си турист, а емигрант, това също така е градът на най-първичния страх, за оцеляването – покрива над главата и храната.

И не само от това. Преди 10 години, ме предупредиха, когато слизам на спирка „Сен Дени” да не поглеждам никого в очите, да си пазя чантата и много бързо да се отправя към стълбите, които водят към Монмартър. „Ако те нападнат или ограбят, никой няма да ти се притече на помощ”.

Нищо лошо не ми се случи, но признавам, погледите бяха лепкави и бързах да се махна от там. Сто метра по-нататък, сякаш въздухът се смени още в подножието на Сакре Кьор.

Париж, градът на Девата е двойнствен. Точно както зодията, тя има светла и тъмна страна, свещена и профанска, изтънчена и вулгарна. Върху фасадата на храма на Дева Мария на пъпа на града, се виждат барелефите на мъдрите и луди Деви, държащи алхимичните символи на светлината и мрака, съчетани в звездата на Давид. Над тях се издига заострения свод на входа на „Страшния съд”, а над него – гигантския прозорец с разноцветни витражи – Розетката.

За цивилизацията, която ние познаваме, това е мястото, на което масоните от 12 век са оставили своето послание – че само за онзи, който е преминал през изпитанията на светлината и мрака, се отварят райските врати, символизирани от Розетката.

Дори няма никаква нужда тези неща да се знаят като факти, защото митологията и символиката, кодирана там, е жива във всеки от нас. Този град сугестира Хитлер до такава степен, че той не го разруши. И когато световният тероризъм го избра за епицентър, този трус няма как да не разтърси дълбоко онези, които носят в себе си духа и символиката на Париж.

Не може да не ни подейства като дразнеща аларма за събуждане повече от всяка друга човешка масова трагедия. Парижани не са по-специални от жертвите в Кения, Ливан, Русия... просто живеят по начин, който не е спрял да очарова всички „не-французи“ и чисто географски, се намират по-близо до будилника.

И не е случайно, че тази аларма накара хиляди хора да се сепнат и да кажат: ами всички други невинни жертви, защо забравяме за тях?

Защото сме забравили за себе си, сгушени дълбоко под завивките на илюзиите, които имаме за този свят.

Париж – градът на любовта, просто ни събуди. Дано ни е събудил.

Още от Михаела:

Не мога да ги нарека "приятели"

Първите илюзии за любовта през интернет

Нищо такова не помня...

Еволюцията "новите татковци"

Толкова лесно, колкото усмивка

Съкровища в емоционалния багаж