Сменям перспективата. За да оцелея. Ей, аз май наистина искам да продължа.
На Земята не е лошо. Даже на моменти ми харесва. Състезанието с време, хора, чувства, а и с мен самата си го бива. Хич не е за изпускане.
А, да, перспективата, за нея беше приказката. Между другото, често се случва да забравя къде точно съм си сложила очилата за розовогледство и се налага по цели дни ( седмици, месеци; още не съм стигнала до години, слава Богу!) да карам без тях. Нищо, справям се криво-ляво.
Друг път, очите някак ме дразнят доста неприятно и стават влажни – живот, какво да го правиш!
Взимам всичко на жесток и непрекъснат подбив - разбира се, начело в класацията е моя милост, защото ако дори за миг се лиша от това магическо свойство, знам, че картината ще придобие тъмни краски, а не ми се иска.
Така е, инат…
Обичам си думичката напук – верен другар взе че излезе от нея, пасва ми по мярка. Май първоначално се бях засилила тука да има ред, структурираност и останалите прийоми на академичното писане, но… Добре, ще ги оставя за друг път. Готово, прибрах ги в шкафчето с козовете. На сигурно, че знае ли човек.
С гумичката обаче (тя е на бюрото, държа я подръка), ще изтрия сивото днес. Вън е мрачно, има облаци и ей сега ще ги махна с гумичката. Мога да си нарисувам слънце. С молив или виртуално, нали се сещате за емотиконите. Вършат работа, щом дотам сме го докарали. А сутринта поздравих деня с усмивка. Получи се разминаване в настроенията, до вечерта не се напаснахме емоционално. Приемам мъдро, че е нормално. Не е и няма да бъде изключение.
Говоря си понякога със самотата. Когато сме насаме, такава ни е уговорката, иначе ако има смутители, почтително мълчим. Доста неща знае тя, още се уча от нея.
Да вметна, че хаосът, който цари в това, с което ви занимавам, отказва да се изнесе от мислите ми. И той – инат. Ще се изтърпим. Компромисите обещават трайно и качествено съжителство.
Хората… Не може без тях. Не си ги давам!
Говорим си за...
Вчера доста концентрирано изучавах потока слизащи от метрото. И те - като мен. Вечно бързащи, нарамили липса, излишък, измамена надежда, парещ копнеж. Не се спряха. Продължават. Това ми харесва. Смятам съвсем сериозно, че се явява вид изход. От много неща. Сблъсъкът на мисли невинаги ражда велики идеи.
Злорадо намигам на живота. Броя си моментите, когато аз съм го надхитряла. Малко са. Нищо де, няма повод за притеснение. Всичко е точно. Без слаби елементи как ще се открои силната величина. Направо ми се получи философско (предното изречение). Преди малко пак ми се прииска да натисна копчето за пауза. Или направо да дам рестарт на нещата. Признавам, лош навик. Браво поне, че се спрях навреме. Нали и на вас ви се случва? А струва ли ви се, че крещите и никой не ви чува? За това говоря.
В крайна сметка човешкото същество е един доста изтерзан вид, който прекарва голяма част от живота си в лутане, съмнения, грешки. Не съм забравила за попаденията, просто ги пазя за десерт. Номерът е да се усмихваш винаги, ако не можеш да се наложиш над лицевите си мускули, поне вътрешно.
Животът е хубав, няма съмнение. А онова, хубавото, всеки сам си го търси и намира, защото ни е по силите. Малко мобилизация и сме като нови. Просто си го можем. Няма страшно.
Ох, вече звучи като литература за позитивно мислене. От крайност в крайност, а трябваше да бъде спонтанно. Дано поне отправната точка реалност не ми се изгуби съвсем от погледа, че не съм си купила компас.
Тук е мястото да сложа край, докато съвсем не съм се оплела в творчески напъни. Заглавията са ми дефицит (вече ще си ги пазя ревностно), вдъхновението ме подминава без поздрав на улицата, спънах се в малко камъче, но съм щастлива.
Бъдете и вие!
Автор: Вероника Дашова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Още от Из Edna@:
Отвъд представите ни за добро и зло
Да си Edna жена днес или защо властта е в нашите ръце
Колко хубаво е да съм мъж - правя каквото искам, а вкъщи ме чака топла вечеря
Децата са до време, мъжът ми е завинаги
Господи, кога остарях толкова?
