Животът е миг, в който копнеем за вечност.
Вероятно затова живеем с нагласата, че сме вечни, убедени, че на нас нищо лошо не може да ни се случи, че сме застраховани от капризите на природата, понеже е редно бедствията да застигат единствено другите около нас. Возим се в безпътния автобус на Стайнбек, доволни, че сме си намерили свободно място за сядане.
Но животът е хитър. Единствено той знае как да ни изправя пред изпитания, които ни карат да осъзнаем, че има нещо повече от механичното вдишване и издишване на въздух. Отрезвява ни чрез предателството на приятели, изневярата и лъжата. Прави ни толкова трезви, че никога повече не си пожелаваме махмурлука, предизвикан от собствената ни егоистична еуфория да бъдем център на вселена, измислена от самите нас.
Всеки миг е ценен. В този шаблон се крие една неоспорима истина, а и нали именно истините раждат шаблоните. Не че смисълът е в повторенията. В напомнянето е. Грешките трябва да бъдат припомняни, за да се научим да бъдем уважителни към себе си и към живота на другите хора. В това се състои и чарът на любовта, която е удивителна с всичките си многоточия.
Тишината казва всичко. Разкъсвани сме от писъците на противоречията в себе си, защото обикновено осъзнаваме грешките и лошите неща, които вършим. Причина да оправдаваме своите действия и бездействия винаги се намира, защото защитният механизъм да оцеляваме въпреки всичко, винаги взема превес. Но нищо не може да бъде истинско без откровеното покаяние и нищо не може да бъде простено, ако прошката не е от сърце. Останалото е само музикален фон от глупава радиостанция, в автобуса, който води заникъде.
Много хора са добри и са водени от добри намерения. Талантът да постъпваме неправилно ни е вроден. Искат се усилията на гений, за да го надскочим и да проявяваме волята си. Разумът ни е даден, за да упражняваме правото си на избор, а животът е хубав, когато взимаме зрели и полезни решения. Добротата е в нас, но трябва да се научим да я изваждаме на показ.
За да изпъква положителното, отрицателното винаги ще съществува. Грешките, които правим, не трябва да назидават живота, а да ни мотивират да бъдем по-смирени в свят, в който имаме удивителната възможност да съществуваме. Да умеем да помълчим със себе си в състояния на тъга или гняв, омраза или предателство, защото единствено мълчанието няма да ни излъже.
А вечността съществува. Тя е в слънчогледите от картините на Ван Гог, които и след нас ще обръщат малките си жълти главици към слънцето. Тя е в сонатата на Бетовен, която ще звучи в стаите на влюбени по пълнолуние. Тя е и във всичко онова, което е извън безпътния автобус – пейзажите, които се сменят по време на едно уморително пътуване.
Вечността зависи от нас. Каквото оставим след себе си, става част от безкрая на вселената, в която ние не сме център. Но ако успеем чрез делата си да се превърнем в нищожно малък спътник на някоя много далечна звезда, струва си.
Струва си да бъдем добри.
