Тодор Капитанов
Във връзка с ужасните терористични актове във френската столица, случили се на фаталната дата 13 ноември, аз бях от хората, които поставиха френското знаме на профилната си снимка във фейсбук, като знак на съпричастност към парижани.
Така исках публично да изразя отношението си на съпричастност, присъединявайки се към останалата част, които вече го бяха направили, с надеждата, че и другите ми приятели ще направят същото. Доста от тях оправдаха очакванията ми.
Имаше обаче и такива, които буквално ме изумиха с реакциите си по повод това, че немалка част от потребителите на мрежата са си позволили да сложат френското знаме за профилна снимка. Всичко това, защото, видиш ли, ние на първо място сме българи и трябва да слагаме родния трикольор на преден план.
После ми обясняваха как този ми жест със смяна на снимката не е начинът да покажа съпричастността си, а накрая ме обвиниха, че съм лицемерен, демонстрирайки съпричастност с французите, но не и с жителите на други държави, в които са ставали подобни терористични атентати. Не спряха да ми задават въпросите „Как може да правиш това”, ”Не мислиш ли, че има по-добър начин”, „Ти българин ли си”, „Дали французин ще си сложи някога българското знаме за профилна снимка” и пр.
Постепенно разбрах, че тези гневни и нападателни реакции са цяло течение в социалните мрежи, целящо да покаже колко са изглупели тези, които показваха съпричастност, слагайки си френското знаме за профилна снимка.
Така във виртуалното пространство започна една размяна на остри думи между двете страни, което изолира смисълът на смирението и състраданието, което пък отвори поле за упражняване на познания по международна политика и демонстрация на фанатичен патриотизъм.
И като заваляха злобни коментари, та цяла неделя.
Никога не съм вярвал, когато са ме убеждавали, че българите не могат да се обединят от каквато и да е кауза. Винаги съм знаел, че добротата в тях преобладава над лошотията, без значение колко са размити границите им за доброто и злото. Винаги съм се надявал, че няма да има повод да изрека следващите думи, а именно, че ме срам да се нарека българин. Да, срам ме е заради вас, които опорочавате всеки един добронамерен жест.
Срам ме е заради вас, които не спирате да се бъркате в личното пространство на другите и с назидание да им казвате какво е „правилно” да мислят и какво е „редно” да правят. Срам ме заради вас, които без колебание смеете да направите на пух и прах дори и най-безобидния жест на състрадание към някого.
Срам ме е заради вашия егоизъм. Срам ме заради извратения ви патриотизъм. Срам ме е заради наглото ви дебелокожие, с което стъпквате всичко по пътя си, което е против разбиранията ви.
Ако това е да си истински българин – не, благодаря!
Аз не искам да бъда част от вас, сърцати българи. Не искам да и да приличам на вас. Радвам се, че не ме приемате като равен поради „безсмислените” ми жестове на съпричастност с жертвите на нещо чудовищно, случило се в един от най-мултикултурните градове в света.
Щеше ми се да знам, че все повече хора в Българя осъзнават, че за да бъдем граждани на света, първото нещо, което трябва да направим, е да спрем да мислим по български. Но уви!
Явно аз не съм българин. Je suis parisien!
Още от същия автор:
Госпожо, синът ви е мамино синче
Колко ти струва да разплачеш момиче
Къде са достойните жени на България?
Как се разпознава българската майка
