Обичай ближния си, както обичаш себе си! Този стар постулат се свързва с учението на Христос, но със същия смисъл звучи на различни езици и с различно подбрани думи във всяка култура, във всяко време, във всички религии и духовни течения. Ние го възприемаме буквално, затова повечето от нас не се замислят в неговото послание.
Не вникваме в смисъла, че да обичаме другия, е призив за духовна и емоционална революция във всеки от нас. Да отворим съзнанието за божествената искра, от която сме произведени. Да отдадем нужната любов на мирозданието, пред което сме равни, независимо от това колко сме богати или бедни, грозни или красиви.
Когато стигаме до задънена улица или не можем да намерим точния отговор, скрито обръщаме поглед към Бог или към онова, което за нас означава той. Независимо от нашите вярвания и културни различия, по някакъв начин в трудни моменти си спомняме, че в края на краищата не сме сами.
Личните провали винаги имат нужда от оправдания. Всяко грешно действие намира свой аргумент. Но от това не ни става по-леко.
Забравяме едно от най-важните неща в стремежа към радостта: за да бъдем истински добри, трябва да обгрижваме здравето на собственото си его. На пръв поглед изглежда направо абсурдно, но разковничето в „както обичаш себе си“ се крие именно в това – ние третираме другите хора така, както се отнасяме към нас самите. Другите са винаги след нас, защото най-важните сме ние. А отнасяме ли се с любов към себе си, ще изпълним и дълга към ближния – ще го обичаме с цялата си доброта, с цялата си искреност.
Добротата не се опитомява лесно. С годините, както писах в едно стихотворение
„... все не преставаме да бъдем лоши –
делим се с брадви, както братът с брат,
а чувствата изхвърляме във кошчето“.
(„В понеделник ще е късно“)
Около нас демони и ангели водят своите невидими войни, а ние вървим напред през живота си като коне с капаци, без да се вглеждаме в красотата. Защото красотата е съзерцание, тя не е даденост. Докато виковете в нас продължават, споделената тишина ще е чужда. Докато ни измъчват съмнения, не сме пригодени даваме любов.
Трябва да се отървем от навика да съществуваме по начина, по който съществуват другите. Това е измамна психична стабилност. Трябва да се заслушаме в собствените си викове за помощ, а не да се правим, че всичко е наред, като ги пренебрегваме. Криворазбраният стоицизъм и сигурен стожер за тъга, от която измъкването става все по-трудно с времето.
Спрете да се пренебрегвате. Заобичайте се с цялата си душа такива, каквито сте. Не отлагайте възможността да изпитвате щастие. Има толкова много хора, които си струва да бъдат обичани!
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
В деня на думата "благодаря" - за какво да (си) благодарим
Здравословният егоизъм да обичаш
